— Я, деца! — продължи рибарят. — Тежък ни е занаятът. Ама стига — да приказваме за нещо по-весело. Дайте кавал, дайте по-скоро гайда! Няма? А кой е песнопоецът? Никой? Чакайте! — извика той след къса пауза. — Аз забравих. Наистина, тя ще попее! Тя може…
Той заговори нещо неразбрано, ту нежно, ту заповеднишки и строго, говореше и годеницата и в гласа и имаше не толкоз решителен отказ, колкото стеснение и свенливост.
— Ще пее — обади се пак рибарят, — тя трябва да слуша. Ако ще бъдеш мъж — мъж бъди. Слушайте сега, момчета!
Настъпи тишина. Чуха се глухите удари на вълните, вятърът засвири в коминя и в пукнатините на вратата, но все пак вътре стана много тихо. И тя запя. Звучен и приятен глас, треперлив и още нерешителен, странна музика на чужда и непонятна реч. Настъпи пауза след първия куплет. Рибарят някак гордо и самодоволно преведе:
— Нашенска песен: рибарят кърпи мрежите си, стяга лодката си, в морето ще ходи.
А след втория куплет той преведе:
— Тя казва, жената казва: ще моля бога мъглите да прати в планините, вятъра в горите, морето да е тихо…
Но след това той престана да превежда и сам запя. Неговият сипкав, но приятен и силен бас се присъедини към бистрия глас на момичето, закъсняваше на няколко такта и след това плавно и бързо го догонваше, следеше го и се преплиташе с него. Нямаше нужда да се превежда тая проста рибарска песен. Вън бучеше морето и откриваше смисъла й. Песента беше за него — за това и хубаво и страшно, и любимо и проклето море.
Върху поста налетя бесен вихър на бурята, стъклата на прозорците прозвънтяха, пропукаха вратите, цялото здание се разлюля и разклати. Едни след други проечаха силни удари на вълните и тъй близко, като че морето се плискаше под самите прозорци. Изведнъж гласът на момата трепна болезнено и замлъкна. Рибарят продължи още, но като почувствува, че остава сам, замлъкна и той.
— Туйто! Жена нали е — ето ти и плач. Че песен е туй — нека се казва, каквото ще. Наистина, рибарско село гробища няма, такваз пословица има, но не се знае. Всеки с късметя си.
И както по-рано, той пак заговори нещо, ту нежно, ту сърдито и строго.
— Тъй не може! — извика той. — Друго! Друго! Гледайте мене сега, момчета. Вижте какво нещо е арабски уюн!
Той запя, но вместо някаква мелодия чуваха се само едни гърлести и глухи звукове, чу се и тропотът на игра. Изведнъж гръмна висок и весел смях. Смееха се всички войници. Прозвънтя и сребристият смях на момичето.
Аз повиках Калина. В стаята оттатък всичко утихна.
— Какво има? — попитах Калина, когато вече беше сложил вечерята. — Пя ли годеницата?
— Пя. Пя, ама и плака. Кой знае, в песента трябва да има нещо жално. Разплака се изведнъж. Ама той такива смехории прави, такъв дявол, умряхме да се смеем…
— А тя?
— И тя се смее. Кой няма да се смее… Такъв е смешен.
Виждах, че Калин е нетърпелив, ослушваше се често какво става оттатък и затова веднага след вечерята го освободих. Няколко пъти през нощта се събуждах от силния лай на кучетата. Пристигаше патрулът от съседния пост, тежко удряха прикладите на пушките, прозвънтяваха ножовете, които войниците снемаха. „Тук ли са още? — говореше високо и сепнато Пантелей. — Ама че афера а!“ „Шт — обаждаше се други, — по-тихо, Пантелей!“ Те влизаха вътре, разговорът ставаше по-шумен. Не се минаваше много, кучетата отново се разлайваха — патрулът си отиваше. Но шумът не преставаше. Вън някой сечеше дърва, звънтяха тенекии, плискаше се вода.
Сутринта първото нещо, което видях, това бяха всевъзможни и разноцветни дрехи, изпрани и прострени да съхнат. Разбрах от какво идеше шумът през цялата нощ. Годеницата изнасяше последните дрехи. Мярна се Калин, цял измокрен, но все така грижливо и гладко причесан. Рибарят се разхождаше пред поста.
— Господин капитан — обърна се той към мене, и като всеки моряк по-лесно му беше да ме нарича така, — ние поработихме тази нощ. Имаше време и за спане, и за работа. Нека. Нека се поизперат момчетата. И аз съм бил войник, зная какво е да се переш самичък. Женската работа е друга.
Бурята беше поутихнала. Морето още не можеше да се успокои, но вълните вече не бяха тъй големи. През разпокъсаните облаци далеч навътре падаше слънце и блещеше върху пяната на вълните. Сега целият конус на Тасос се виждаше и само хоризонтално през средата, като бял пояс, обгръщаше го тясна ивица от мъгла. Зад поста полето се зеленееше, измито и свежо. Прострените дрехи се развяваха над бялото здание, като разноцветни флагове, и постът имаше идиличния вид на тихо и спокойно жилище.
След няколко часа дознанието беше направено и рибарят и годеницата му трябваше да заминат за ротната застава, придружени от двама часови. Калин връщаше багажа и тръгна заедно с тях, но той си намери работа и до ротната застава и щеше да иде там. Всички знаеха, че гостите ще си ходят, но пак това доде някак неочаквано. По пътеката, която криволеше из полето, все повече и повече се отдалечаваше малката група. Наоколо, в зелените вълни на тревата, подскачаше Ханджар, както правеше това понякога в морето. Няколко пъти рибарят и момичето се обръщаха и тогава войниците махаха с фуражките си от поста. Още малко и червената забрадка се скри зад гъстия храсталак на смоквите. Някаква невидима ръка изведнъж взе всичката празнична радост на поста и на цялата околност. Всичко стана, както по-рано, много познато, пусто, глухо и скучно.