Но за Витка, съпруга на Анюта, нещата изглеждаха по-иначе. Той погледна мрачно към небето, затулено от промишлени облаци и злобно процеди: „Курва!“. После се упъти към Градския комитет на партията, за да дири справедливост. Там пък вдигаха рамене и мънкаха, а зад гърба му се кикотеха. Накрая го изпъдиха. Витка се озова сам на безлюдния площад. В центъра безмълвно се извисяваше статуята на Владимир Илич, излята от бронз. Хрумна му да отиде в кръчмата, но там всички го познаваха и положително щяха да му се смеят. „Ще я пребия — закани се той, — само да се върне, ще й строша главичката!…“ И се запъти към кръчмата.
Люк Болтън беше глуповат младеж, чието призвание бе да се шляе по плажовете на Маями. От време на време прескачаше до някоя козметична лаборатория, продаваше семето си за малко долари, които похарчваше по същия начин, както ги беше спечелил. Веднъж го попитаха: „Ей, Люк, от какво живееш?“ Той се замисли и рече: „Търгувам с деца“… Може би не беше чак толкова глупав. Но един копой случайно чу думите му и го предаде в полицията. Беше задържан и разследван. После всички се смяха с изключение на копоя. Историята се разчу и най-неочаквано НАСА се заинтересува от скромната личност на Люк. Кандидатите за космически плейбой трябваше да имат здрава ерекция и да не са боледували от венерически болести. Люк Болтън отговаряше и на двете условия, плюс едно основно преимущество: излизаше добре на снимки. Беше среден на ръст, добре сложен, със светла коса и златист тен, типичен англосаксонец. Имаше симпатична усмивка, а панталонът му се издуваше многозначително отпред. На репортерите обясняваше, че е лаборант. Ерекцията му бе оценена приблизително на един милион долара. За пръв път чуваше такава цифра. Подсвирна и бръкна в панталона си, сякаш да се увери, че богатството още е там. „Ще трябва да купя железни гащи с шифър“, подхвърли той пред екипа на професор Бърнард. Рита Ек се захили особено.
Междинният шлюз се отвори с тихо съскане, тялото на Люк плавно се плъзна вътре, изтласкано от налягането в неговия отсек. Отвътре „Цирцея“ напомняше раковина. Бледорозови луминисцентни лампи излъчваха равномерна светлина. Стените изглеждаха полупрозрачни, с плавни меки извивки. Камерите бяха дискретно замаскирани, останалата апаратура с нищо не се отличаваше от домакинското оборудване на луксозен модерен апартамент. На тавана беше вградено огромно огледало. В илюминатора ярко блестеше част от Земята като хребет на заснежена планина. Две надоуваеми кресла във формата на гигантски гъби плуваха ниско над пода.
— Хей, здрасти! — провикна се той, озадачен, че никой не го посреща.
Последва мълчание, Люк се озърна с безпокойство.
— Добре дошъл, другарю Болтън — разнесе се глас по микрофона.
Люк се стресна. Не виждаше никой, обзе го чувството, че отнякъде внимателно следят всяко негово действие.
— Аз намира се в отсек на Съюз — обади се гласът на развален английски. — Идва, ти не тревожи се…
От шлюза се разнесе познатото свистене и в другия край на станцията изплува Анюта. Значките рубинено проблясваха върху мощната й гръд, медалите безтегловно се люлееха. Под носа й тъмнееше рядък мъх. Плоското й селско лице излъчваше вродено достойнство. Беше облечена в широк тъмносин анцуг, произведен в България, с герба на СССР върху ръкава. Обута в гуменки на босо, от които стърчаха дебели зачервени глезени. Ситно накъдрената й коса издаваше някакво тъмно кокетство.