— И какво?
Мурад бей дръпна от чибука и пусна колелце дим над масата, към свещта. То заплува към нея, но спря малко преди да я достигне.
— Ами представи си, да кажем, че им поръчат да играят като артисти в театро. Примерно нашия спор да разиграват, за да видят кой е по-прав в него. Един да бъде бунтовникът, друг — беят. Или пък даскалът им да играе с тях, и той да вземе едната от ролите, и така да ги препитва. Може даже да им дадат дрехи като нашите да облекат, че да забравят за мъничко кои са, и да се чувстват, все едно са наистина ние двамата, и е сега… И още може да им дадат — бунтовникът да е по юнак от всеки друг, а беят — мъдрец, да се види юнащината ли е по-мъдра, или мъдростта по-юначна. А?
Колелцето дим продължаваше да виси над масата, на педя от свещта, без да се разсейва или стапя. Бенковски го гледаше като омагьосан, и в погледа му бавно изплуваше нещо странно.
— Как мислиш, Бенковски ефенди, какъв ли ще е изходът от спора им? Или, ако е изпит, кой ли ще да е правият отговор? След толкова време хората ти или ще са се освободили, или ще са се примирили. И така, и инак свобода няма да им трябва. Има ли как тогава твоят път да е верният тогава? А пък уж всички за децата си живеем. — Беят се усмихна и също се загледа в колелцето.
Бенковски се сепна. Странното в очите му изчезна, и отново просветна пламъкът:
— Може и така да е, Мурад бей. Може тогава мирът и задружието да струват много повече от свободата — особено ако народът ми е свободен вече. А може би тогава ще да се обясняват и теглят тези неща със сметки примерно, или по друг някакъв учен начин. — Той се усмихна дяволито.
Колелцето дим бавно потегли към свещта и очертанията му се заразмиваха леко.
— Казваш, че ще е грешно тогава да се дават отговори, дето са верни сега — продължи Бенковски. — Нали, Мурад бей?
Беят мълчеше. Лицето му беше напълно безизразно.
— Значи пък сега е грешно да се дават отговори, дето ще са верни тогава. Значи всяко време има своите отговори. Така ли е?
Последва кратко мълчание. Накрая Мурад бей попита:
— Е, и?
— Ами ако ще има тогава изпити, както ти ги казваш, и учителите ще искат верните за тогава отговори, нека не карат децата да се обличат като нас и да се правят, че сме ние, и че е сега. Нека го правят, ако искат верният за сега отговор — а той е моят… Времето ми тук свърши. Прощавай.
Единият край на колелцето дим се разкъса, пламъкът на свещта го всмукна и то се изгуби без следа.
Мурад бей наведе глава. Когато отново я вдигна, Бенковски беше изчезнал — без нито звук, без да скръцне вратата, сякаш се беше разтопил в мрака. Сякаш никога не го беше имало.
Беят се пресегна и угаси свещта.