Вера Мутафчиева
Случаят Джем
Името Джем е отдавна забравено, макар преди столетия да беше във всички уста. Тогава — преди столетия — за Джем пишеха романи и стихове, биха писали едва ли не подлистници, ако по него време имаше вестници и тия вестници — подлистници; Джем възпяваха странствуващите певци. През седемнайсети век не можеше да се намери тема по-напрегната, по-вълнуваща от Джем султан, наречен по западному Зизим.
Както често се случва, за писатели и поети Джем беше само повод. Канавата, върху която извезваха своите приумици. За света на седемнайсетото столетие Джем бе злочест заключеник и коварно измамен любовник на скучаещи, също така заключени благородни дами; Джем бе за тях жертва на придворни интриги — един кристално чист, подигран от хората младеж.
Това всъщност не беше Джем султан, а героят на седемнайсетото столетие. Той с равно право би носил всяко друго име, но Зизим имаше преимущества; ориенталско, забулено с тайнственост, нашумяло.
Романтичната жертва Зизим пошумя и отшумя. Осемнайсетият век дойде с друг вид герои; с още по-различни — деветнайсетият. Кое днес ни връща към Джем?
Това например, че Джем досега не е разкрит. Вярно, той биде изровен четири години след смъртта си, за да докаже, че е мъртъв. Но за нас е важна не смъртта му, а неговият живот — тоя, който никой не пожела да опише, истинският.
Връщаме се към Джем и затова, че той беше не просто тъжна жертва. Съдбата на Джем показва, че някои истини не са нови, не важат само днес — има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира. Тази, да речем, че между човека и неговата родина съществува сложна зависимост, все още неопределена точно („Камъкът си тежи на мястото“ — казват едни, а други им противопоставят: „Никой не е пророк в родината си“). Тая истина не може да отживее; докато има хора и родини, съдбата на изгнаника ще бъде тема.
Към Джем днес се връщаме и по трета причина. В случая Джем за цяло десетилетие и половина самият край на петнайсетия век — съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“, и може би с право, ако.
Нека приемем, че „Източният въпрос“ започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече — отколкото по време на случая Джем — не е било така леко постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някой считат — от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.
На нея ние дължим твърде много. Най-общо казано — своето закъсняло развитие; за мъките не говорим, в историята не са уместни сантиментални съображения.
Ето, заради това най-вече се връщаме към случая Джем. Много дълго ни убеждават, че произлязлото на Балканите и завършило с тяхната балканизация (термин ако не пряко обиден, то поне снизходителен) е въпрос на историческа фапалност. „Няма що — искат да кажат, — кой е виновен, че Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия. Разбираме болката ви — искат да кажат, — но географията си остава география, извън човешката воля.“
Разбират ни впрочем. Но защо да премълчаваме, че разбираме по нещо и ние? Това например, дето в случая Джем (както в случая изобщо) не бива да търсим нито историческа фаталност, нито география. Извън тях наистина е стояла човешката воля — волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало. За тях са били добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.
Всъщност работата не е толкова сложна. И ние, и другите знаем добре, че в историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, излишно е да приемаме благовидността. Наша тъжна печалба е, че можем да разкрием истината по случая Джем.
Свидетелите по този случай са отдавна мъртви, но при съвременните методи на съдопроизводството не е трудно мъртвите да заговорят, щом става дума за голям случай. Едва ли ще се противят, тяхната е лесна. Могат да очакват само присъдата на историята. Тя не вреди никому, такава присъда, защото е задочна и условна.
ЧАСТ ПЪРВА
Показания на великия везир Нишанджи Мехмед паша за случилото се между 3 и 5 май 1481 година
Рано призори ме събуди глас. Надигнах се уплашен — не ще будят великия везир за дреболия.