За моя господар, за Джем, то не важеше с пълна сила; Джем изглеждаше по-млад от всички нас, връстниците му. Понякога, при нашите вечерни веселби, когато Джем ни надпиваше без усилие, той обичаше да казва със смях, че младеел и щял бил да младее, че щял да надживее всички ни, защото кръвта му не е чисто турска. Наистина Джем беше половина сърбин, и то — по майка.
Струва ми се, у Джем чуждата кръв бе много повече от нашата.Той съвсем далечно напомняше баща си, великия Завоевател. Може би — в орловата дъга на носа и в твърде плътната, издадена напред долна устна. Останалото беше различно.
Джем беше висок белег, който отличава малцина наши. Висок, плещест, тесен в кръста и бедрата, жилав, пъргав — през ония наши дни в Карамания Джем винаги ми е напомнял необязден жребец.
Чуждо за нас беше и лицето му — прекалено светло, с пшеничен цвят, както казваме ние. Рижите, ситно насукани косми около лика на покойния ни султан у Джем бяха преминали в гладко златисто. Както всеки правоверен,господарят ми ходеше с покрита глава, но аз — неговият най-близък човек в течение на почти две десетилетия — съм го виждал често гологлав и трябва да призная, че очите ми не са се радвали на друга такава красота, каквато им предоставяше Джем с дългите си, копринести коси, с невисокото, но широко, малко ъглесто бяло чело, с тънката извивка на почти сключените, по-тъмни от косата вежди. Очите му не ще ви описвам — сякаш утринно слънце се пръскаше в бързи води, такива бяха Джемовите очи.
Разбирам — за вас е необяснимо. В стиховете и песните ви уморително се възпява женската прелест, като че цялата земна красота е събрана у жената. Колко сте слепи! Има ли нещо по-радващо от мъжа, от младия, още неогрубял и ненатежал мъж, който звънти с всяко свое влакно като тетива, който се радва на всяко свое движение, за чиито гъвкави крачки сякаш е създаден светът?
При вас този възторг минава за болезнен и срамен затуй, че влагате в него изключително плътско съдържание. Сега не ви разбирам пък аз, нали принадлежим към разни светове. В нашия свят жената бе нещо (дори не някой), с което можеш да се свържеш по един-единствен и много прост начин,без избор,без търсене или предпочитание. Ние купувахме своите жени, преди да сме видели лицето им. Понякога имахме късмет — то излизаше поносимо. По-често не ни вървеше. Но и в единия,и в другия случай бяхме за оплакване, вярвайте ми, макар да надценявате предимствата на мюсюлманското семейство. И в двата случая ние живеехме до някаква натрапена, непозната и нежелана вещ. Тя произвеждаше деца и това донякъде оправдаваше загубените при нея нощи; тя мълчеше и това правеше отчуждението сносно. Но то все пак си оставаше едно огромно, пусто, непреодолимо,тежко от обида и ненавист отчуждение.
Повечето от нас го търпяха — ония, които нямаха нищо за даване и не желаеха нищо да получат. Та по онова време ние бяхме държава от бойци. За тях не съществуваше представата дом; за споделяне те разполагаха не с мисли и вълнения, а с победи — победата споделяш чудесно със съседния по шатра боец; не им оставаха излишъци от порив след бой, препускане, лов. Една войска от бойци-дервиши заливаше Стария свят. През своите къси почивки тя изнасилваше, а се женеше едва когато султанът я разпуснеше — тогава войската си купуваше съпруги.
Навярно забелязвате, че говоря за тях, не за нас. Ние — дворът на Джем — не бяхме войници, при все че Джем бе идол на победоносната ни войска. Бяхме певци. Не познавахме блажената изнемога след боя, затова пък изживявахме вълнения — радости и мъка. Ние търсехме да ги отразим в някой друг, за да се върнат те — по-дълбоки, по-богати — и се излеят в стихове.
Този някой друг не можеше да е жена. Жените ни бяха винаги съгласни, отблъскващо лесни. Тая отврата от достъпното ни откланяше, връщаше ни към самите нас. Противоестествено го намирате вие, но имахме да избираме между две противоестествени крайности: усамотението на нашето мъжество или усамотението на духа ни. А бяхме поети и духът ни би измръзнал в самота — предпочетохме първото.
Простете, че ви въвеждам в съждения, тъй непристойни за вас и времето ви. Но вие разчитате на мен: първия, най-близкия, най-трайния спътник на Джем. Иначе моето място би заела жената на героя или любимата му — само любовта те кара да усещаш със сетивата на друг човек, да те боли с неговата болка и да мислиш с подмислите му. Нека не се обижда слухът ви: такава любов към Джем изпитвах единствено аз. Затова познавах Джем по-добре, отколкото той сам се познаваше.