По времето ни в Карамания Джем беше вече съпруг и баща. Бе ощастливил някоя от бащините си робини, не я знам и не мога да кажа нищо за нея. Рядко я виждаше и Джем. Тя живееше заедно с майка му, сръбската княгиня, в един кьошк извън Коня и отглеждаше второто дете на Джем. Първият му син бе задържан от Мехмед хан в Стамбул.
Дворът на Джем се разполагаше пък посред стария град, в сарая на караманския княз, наскоро победен от Завоевателя. Велможите му продължаваха да служат на славната ни държава, доколкото не бяха изклани.
Караманлиите не влизаха в нашия тесен дворцов кръг.
Войници и управници, те помагаха на Джем да сложи в ред областта и я принуди към покорство. През това време ние — тъкмо дворът — живеехме така, както рядко ще се намери по нас. Живеехме чрез мисълта и словото, чрез красотата, черпена из най-изисканите творби на Изтока.
От целия този Изток към Коня се стичаха певци и поети, за да бъдат чути от Джем, да заслужат високото му благоволение или награда. Неколцина от тях (тук щастието се усмихна и на мене) Джем задържа при себе си. И затова, че Мехмед хан не глезеше своите синове с богата издръжка, Джем ни раздаде санове на писари, надзорници, съветници. Тези чинове не ни обиждаха — позволяваха ни да бъдем при Джем и да водим живота, за който се каза.
Не мога да се оплача, че съдбата ми е била мащеха. Аз наистина много изстрадах покрай страданието на Джем, аз умрях удавен на трийсет и осем години, но живях невероятно пъстро като за правоверен, сами ще се убедите в края на моя разказ. И при все това, когато се обърна към миналото си, струва ми се, че неговата най-добра част протече там, в странния, малък двор на шехзаде Джем.
Бяхме двайсетмина, все млади. Повечето — поети, певците между нас бяха най-вече странници, които престояваха някоя седмица в Коня и продължаваха нататък.
Дните ни започваха късно, по това се отличаваха от войнишките. Слънцето биваше високо, когато ние, един по един, се измъквахме из стаите си и бавно се събирахме в сенчестия двор на сарая. Обикновено там вече заварвахме Джем, той спеше бързо, според думите му; винаги съм завиждал на тази негова способност. Всички ние бивахме донякъде отпаднали след безсънната нощ, главите ни тежаха, морно бе всяко наше движение. А Джем светваше още със слънцето, препускаше някой час извън Коня и се връщаше да ни събуди.
Не ви съобщавам нищо ново с това, че Джем бе един от първите пехливани в държавата — то е известна истина. Виждал съм на големите събори в Карамания, където слизаха планински пастири или се стичаха воискари от през три-четири санджака, как Джем ги побеждава в няколко борби една след друга, без да си даде отдих. Понеже някой от нас му подхвърли, че всеки бабаитин би се оставил под коляното на султановия син, Джем започна да идва на съборите предрешен, без свита, без почести — той искаше победата му да бъде заслужена.
Само два пъти на ония събори съм го виждал свален. И двата пъти Джем го понесе тежко, сякаш негово призвание беше пехливанлъкът, а не поезията или държавното изкуство. Той обичаше всякога и във всичко да бъде първи. Честолюбие, казват. Но то стоеше на Джем по-хубаво от среброткана дреха, защото младият ни господар сякаш бе роден за слава и успех.
И така, когато заран намерехме Джем във вътрешния двор на сарая, започваше нашият делник. Не делник — празници бяха всичките ни дни в Коня, големи празници на духа.
Най-вече четяхме — имахме такива четци! Османската поезия по онова време беше крехка, правеше първите си стъпки и все още малцина намираха в нея храна. Живеехме с персийската — този вечно бликащ извор на мъдрост и свободомислие, този непостигнат образец на изящество.
Джем я обичаше съвсем особено; не съм срещал човек, който така да пиянствува с поезия. За Джем тя беше много повече от песента и несравнено повече от танца. Затуй в двора ни рядко идеха танцувачки — Джем твърдеше, че танцът не бил чисто изкуство, красотата му леко преминавала в похот. Все тъй Джем отричаше музиката — твърде е широка, казваше; тя те вълнува, без да премине през ума ти, засяга най-вече човешката повърхност. Забелязвах: щом запееше певец, Джем даваше ухо не на гласа, а на думите. Думите! „Няма изкуство по-трудно и точно, по-неуловимо и опосредено, едновременно най-далечно и най-близко за човека както думите“ — казваше Джем. Думите бяха негова любов, мъка и награда.
Помня нашата първа работа, след като Джем ме прибра при себе си. Тогава бях на двайсет и четири години, а вече известен. Та, първата ни обща работа беше преводът на един персийски диван. Шехзаде се чувствуваше несигурен в персийския си, затова работехме заедно. Никога не ще забравя онази тържествена съсредоточеност, с която Джем търсеше думи из своя скъден, нов османски език, за да прелее в тях изобилието на персийската реч.