Нашия превод посветихме на Мехмед хан, той минаваше за покровител на изящното слово, сам бе писал стихове. Какви стихове! — прости ми, боже, не съм чувал по-жалки.
Но Завоевателят не търпеше поле, където да не е показал какво може — така се подписа той и в поезията под измисленото име Авни, Подаятеля. Ще рече, Мехмед хан ни подари милостиво творбите си, но у него то не идеше от някаква вътрешна потребност, не. Просто почитта към словото по нас е задължение за един владетел.
В спомена ми се е запечатил денят, в който ни посети Зейнеб хатун, едничката наша женапоет. Старицата живееше чак в Адана, доживяваше по-право. Без семейство, без деца и внуци — ние имахме Зейнеб за въплъщение на надземната реч. Надземно изглеждаше и лицето й със своята вглъбеност; тя не го криеше както всички наши жени, сякаш с това искаше да каже, че стои извън съблазън и желание, че е не жена, а оръдие в божите ръце.
Зейнеб беше напуснала Адана само за да прекара няколко дни в двора на поетите, за да благослови Джем. „Дано бог ме поживи до деня, в който върху престола на Осман, зет на първия ни поет, Джеляледдин Руми, седне друг един поет: Джем султан!“ — така поздрави тя моя господар, когато й помагаше да слезе от носилката.
Тогава бях до Джем. Видях как кръвта нахлува под млечната му кожа при това дръзко заклинание. Чествувана от трима султани, уважавана и възпята, старата жена си беше позволила нечувана волност: при жив владетел тя пожелаваше престола на неговия син. На по-младия му син, забележете. А по това, как Джем смени няколко пъти цвета си, как сякаш загуби дума, без да сваля унесени, възторжени очи от Зейнеб хатун, как след малко едва не я понесе на ръце — тъй стремително прихвана той лекичката старица и я положи върху плочника — по всичко това разбрах, че Зейнеб е произнесла нещо, дълбоко съкровено за Джем.
До онзи ден аз, пък и другарите ми от двора в Коня не бяхме размисляли върху бъдещето на Джем, не мислехме върху бъдещето изобщо. Мехмед хан беше още в силата си; той изглеждаше безсмъртен, понесен на гребена на нашите победи. Някак несъзнато — извън поданическата си вярност — аз желаех дълголетие на Завоевателя, за да траят щастливите ни дни в Коня. И все пак — разсъдих едва през онзи ден — тия дни щяха да имат край. Тогава?
Тогава Джем, нашият кумир, живият първообраз на младост, обаяние и дарба — Джем щеше да умре удушен. Не ми говорете за закон и престъпление, не споменавайте повелята на историята! Никоя сила не би ме заставила да приема покорно края — насилния край — на нещо дотолкова създадено, за да живее и блести, каквото беше Джем. За какво благо на великата империя можеше да става дума, когато в негова жертва би паднал един двайсетгодишен поет, един сякаш излян от светъл бронз пехливанин — би паднал самият цветущ живот?
Дните, които Зейнеб хатун прекара между нас, минаха за мене като сън. Аз не се разделях със своята съвсем нова тревога. Като че ли боготворената от всички старица бе изговорила някаква прокоба и смутила прозрачната ведрина над нашия двор.
Тая тревога най-малко тежеше над Джем — навярно за него не е била и нова. Джем седеше с часове при Зейнеб хатун, за да слуша стиховете й; Джем изказваше пред нея възторга си от Хафиз — един още оспорван поет, когото мнозина не приемаха, дори възвишената Зейнеб.
Чудна гледка представляваха през ония дни те двама. Старицата — мъдро изящна дори в старостта си — и прекрасният, златист младеж. Не би ги взел за учител и ученик, и в никой случай — за майка и син. Туй бяха двама съработници върху полето на словото, осветени от еднакъв огън, неимоверно близки — както никога не биват майка и син. Помня, чувствувах ревност: за Джем Зейнеб беше повече от мене.
Тя скоро си замина. Не приличаше на величие като нея твърде дълго да яде хляб от султанската трапеза. Зейнеб се оттегли в своето усамотение и ме остави на тревогата ми.
Не смеех да я споделя с Джем, та тя сигурно отдавна го гнетеше и той с усилие я е отпъждал от нашите безоблачни дни. А аз се терзаех. Търсех примери из битието на великите хора; бях готов да преобърна цялата история, дано намеря някакъв изход за Джем.
По едно време ми се стори, че улавям слаба нишка.
Не се смейте на онова, което ще кажа; опитайте да ни разберете. Ние не бяхме разбойници и дори не — войници. Живеехме със съзнанието, че внасяме в живота чиста красота. Нас не задоволяваше решение, което би означавало неправда, насилие или позор — стремяхме се да примирим суровия закон с нашата жажда да живеем. Ние трябваше да се чувствуваме прави — това отличава поета от мъжа.