Беше вечер, една от многото ни вечери. Бяхме пак в затворения двор. Бе лято и шадраванът разливаше влажен хлад. Огънят от главните се стичаше във водните струи, водата хленчеше и молеше за отдих. Оланите наливаха ширазко вино в чашите ни, гъста миризма на мускус и ливанто тежеше над плочника — нямаше полъх да я разреди.
Бяхме налягали покрай шадравана върху възглавници и кожи. Слушахме, четеше Хайдар. Той четеше, не пееше, но си пригласяше на саз — никой от вас не познава магията на стих и саз, то е повече от всяка песен.
Бях до Джем. Виждах как словото го обсебва и завладява, как зениците на Джем застиват, а кожата му сякаш изтънЯва, за да попие той по-лесно думите. Виждах как всяка глътка вино преминава под гладката белота на шията му и се разлива заедно със стиховете по целия Джем.
И изведнъж по-остро отвсякога аз осъзнавам, че Джем е кратък гостенин между нас; че стига един повей — смъртта на Мехмед хан — и този светъл огън ще угасне, и върху земята ще остане голямо тъмно петно: мястото, което някога е заемал Джем.
„Не!“ — за малко не извиках, защото истината ме преряза като гърч. Трябваше да мине време — гласът на Хайдар стигаше до слуха ми отдалеко, — за да се овладея.
Обърнах чашата така, че видях дъното й. Хайдар свършваше. Сега заговориха другите, някои хвалеха четеца, някои бяха недоволни — можел бил повече Хайдар, казваха. Джем мълчеше, той винаги се завръщаше по-късно, след останалите, от страната на стиха.
— Не станаха ли много стиховете тази вечер? — попитах, изненадващо и за себе си.
— Защо? — погледна ме като пробуден Джем.
— Слуша ми се друго — казах. — Нещо силно и неизмислено. История например.
— Пак ли за Александър? — пъстрите зеници на Джем се смееха, смях го беше на слабостта ми към Александрията.
— Не — казах. — Нещо византийско. За победите на Константин Порфирогенет.
(Знаех хубаво, че тоя Константин не е блеснал с победи, но ми трябваше името му, само името.)
— Как успя да го изречеш! — засмя се Джем. — Пор… какво беше?
— Порфирогенет — изстрелях грижливо заучената дума — Багрянороден означава.
— А какво означава пък багрянороден? — вече се смееха всички.
— Много просто. У гърците, че и у други гяури има закон: престола наследява не най-големият син, а първият, роден след възшествието на баща си, роден в багреница — това е. Не може да бъде владетел — усещах как гласът ми се издига до вик — човек, роден от прости смъртни. Разликата между него и багрянородния е разлика от небето до земята. Когато от две страни към тебе прелива царска кръв, когато от първия си ден…
Повече не можах. Джем ме гледаше, сякаш ще ме прегърне или удари. Другите бяха объркани, навярно от чувството, че съм хвърлил камък в спокойните води на нашето битие.
— Е, какво от това? — проговори Джем след доста време. — То е християнски закон, нали?
„Да“ — кимнах, гърлото ми беше сухо. И си мислех, че Джем никога не казва „неверници“, а „християни“. Дали не носеше непризнатото съзнание за своята християнска половина?
Оланите пак взеха да притичват помежду ни, разливаха още вино; Хайдар, другите спореха, после някой зачете пак. А аз наблюдавах Джем — Джем отсъствуваше.
Почти призори на тая нощ — една от безбройните ни щастливи нощи в Коня — се разотидохме по стаите си. Слугите заприбираха главните и над двора падна синкава дрезгавина. Зашеметен от виното, от вълнение и мъка, бях си поел и аз. Под пруста чух да ме следват стъпки. Беше Джем.
— Саади — каза ми, — ела!
Върнахме се отново в двора, седнахме върху каменния перваз на шадравана. По струите вече не се стичаше огън, а синьо сребро.
— Саади — каза Джем, — ти знаеш какво си бил за мене.
— Защо бил? Приятелю Джем, не ми отнемай близостта си! Не ще…
— Недей! Кажи ми само, Саади — Джем сложи ръка на Моето рамо, усетих както винаги топлотата му да ме покорява. — Кажи ми: защо изрече онова? Не искам да мисля, че между близките ми има чуждо ухо, че някой ме изпитва или наблюдава чрез тебе. Ако допусна такова подозрение, бих бил ограбен. Защо тогава?
„Заради тебе! — щях да отговоря. — Не виждаш ли, че търся път да те изведа от твоята обреченост? Защото с теб би угаснало слънцето…“ — Това щях да отговоря, а казах:
— Навярно много съм пил, господарю. От треската насам ме лови лесно. Не трябваше… И все пак то е чиста истина. Прощавай, ако беше нередно, и не допускай в сърцето си съмнение. Не чуждо ухо — искам да съм камък под стъпките ти, приятелю Джем, та по мен да прекрачиш към спасението…