Почти плачех. За тази работа, изглежда, донякъде бе виновно виното. Но Джем сякаш не чу края на думите ми.
— Истина било, викаш… — унесено поде той. — Винаги съм смятал, че има какво да учим от християните. Защо, Саади, те носят повече усет за справедливост; защо не приемат силата за едничък световен съдия? Нима смъртта може да бъде разрешение на каквото и да било — тя е просто край. Край на добро или зло, но не присъда, не изход…
Той говореше за смъртта изобщо, а мислеше за собствената си смърт.
Не се чудете, че Джем изрече тогава — че изричаше твърде често — мисли, които не подобават на правоверен. Боя се, той слабо познаваше нашия свещен закон. Това дължеше и на майка си, християнката, но много повече на персийските стихове. Знайно е, че персите са еретици, че пият вино и отдават твърде много на земните радости и скърби. Не напусто нашите духовници отричат персийските стихове — нищо не руши вярата ни по-силно от тях.
— Да — потвърдих тихо, сякаш вече се боях от подслушване. — Смъртта не е разрешение. Докато живее, човек трябва да търси друго. Няма как да бъде грях такова търсене, нали, господарю?
Джем не отвърна.
Разбрах от думите на Нишанджи Мехмед паша, че историята считала него — убития велик везир — за първи подтик в бунта на Джем. Много бих желал да бъде така, но не е. Не Нишанджи Мехмед, който не бе виждал Джем от четиринайсетата му година — аз посях семето на непримирение в Джемовата душа, от мен дойде тласъкът, който тя жадно чакаше.
Бях долавял неопределено, че Джем се противи на мисълта за своята необходима смърт; видях как Джем цял се разтърси от дръзката благословия на Зейнеб хатун. Но тя още не даваше оправдание за един бунт срещу закона. Аз нашепнах на Джем такова оправдание; Джем не би предприел нищо, без да се чувствува прав.
Простете, ще помоля за почивка. Всичко, което казах дотук — споменът за нашите дни и нощи в Коня, споменът за Зейнеб и Хайдар, отдавна мъртви, и най-вече споменът за онова зазоряване, когато двама с Джем разменихме няколко думи край водата, — всичко то тежи много за мене. Повече от другото, което последва: от голото страдание.
Втори показания на поета Саади за времето от 21 май до 15 юни 1481 година
Не от черния ням — както вече научихте — вестта дойде до Карамания. Един спахия, от събраните наУнкярчаири, щом чул слуха, метнал се на коня и яздил безспир до нашата столица. Затуй, че не смеел да се отбие никъде за смяна на конете, затуй, че трябвало нощем да отдъхва, той беше загубил много време. Така Джем узна смъртта на баща си след Баязид. Това съвсем не е едничкият пример, в който чистата случайност е предрешила изхода на световни събития.
Бог пожела, щото аз, който бях присъствувал при всички важни стъпки в живота на Джем — да бъда край него и в оня миг.
Нашият ден бе започнал обичайно. Когато слязохме на двора, бяхме заварили там Джем, разгорещен от тазсутрешната езда. Приближих го, за да целуна рамото му, и усетих как топло ме лъхна неговата близост. От онази нощ, в която двама бяхме проговорили за така неизбежната смърт на Джем, аз се радвах на всеки наш час.
„Джем е още тук, боже! — мислех си. — Джем е още топъл.“
Той ме гледаше ласкаво, сякаш дами напомни, че излишно го посрещам като господар.
— Саади — каза, — не чувам нищо от твоя нов диван.
— Шехзаде — отговорих аз, — прости на слугата си, че се плаши да обиди слуха ти с незавършена творба.
Погледът на Джем вече бягаше весело-разсеяно от Хайдар към Насух и нататък.
— Приятели — каза той, — довечера ще чуем новите стихове на Саади. Това е заповед!
Току-що бяхме насядали покрай шадравана и подехме приказки, когато притича един стража.
— Шехзаде — обърна се към Джем, — пристигнал е вестител. Тебе търси.
Настръхнах цял. Ето… ето! Сбъдваха се дългомесечните ми кошмари. Стигаше ми да погледна вестителя (беше прост спахия, облъскан до смърт от пътя, прашен и потен), за да се уверя.
Забелязах, че Джем угажда същото. Той пребеля под светлия си загар; Джем не успя да произнесе дума.
— Какво има? — наруши мълчанието Хайдар.
— Кой от вас е Джем султан? — изхриптя спахията и само по това, че нарече господаря ни султан, всичко стана страшно ясно.
„Аз!“ — кимна Джем.
Изплаших се, че губя свяст.
Спахията с труд прегъна коляно. Той се отпусна върху калдъръма — мръсен и объхтан, какъвто беше — и погледна изниско шехзаде, сякаш вдигаше лице към слънцето.
— Султанът — шепнеше от вълнение, — господарю наш, приготви сърцето си за лоша вест! Всеславният Мехмед хан не е между живите. Поеми юздите на войската ни, води ни натам, където баща ти не смогна! Спахиите, първият стълб на държавата, са твои, султанъм!