Явно, беше се готвил за тая къса реч, тя не му стоеше. „Може би е изпратен от някого — залових се за сламка. — Спахийството предусеща какво му готви Баязид и е застанало зад Джем. Боже мили, дано бъде тъй!“
— Остави! Остави и стани! — прекъсна молитвите ми Джем с неестествено равнодушие. — Престолът на Османовци си има наследник. Защо не се покорите на Баязид?
— Накъде ще поведе брат ти държавата? — вече не шепнеше спахията. — Из пътя на моллите, натам! Помните, нали — обърна се вече към нас, — как живееше войската до великия Мехмед: без хляб, без земя. За да има повече за моллите. Ще ни оставиш ли отново за гавра, Джем султан? Кой спечели славата на Османовци, кой превзе света? Ние, редниците на вярата! Ние искаме за султан тебе, Джем!
„Изпратен е! — ликувах без глас. — Чу молитвите ми, боже!“
Сега Джем се промени. Смъртната бледост отстъпи от страните му, очите му мереха прашния спахия, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад неговия изблик: предателство, заговор, вярност?
Ние стояхме вкаменени. И внезапно чух гласа си — той беше несвестен, както всичко през онзи ден:
— Господарю, длъжен си да чуеш своята войска! Багряно-роден господарю, не отстъпвай бойната ни слава на скопени дервиши! Твоята смърт е подписана, нямаш какво да губиш. Спаси империята, Джем султан, правото е твое!
Да, изрекох го. Признавам.
— Правото… — повтори тихо Джем. И вече неистово високо: — Имам ли това право?
— Имаш! Ти не ще се бориш само за живота си — от тебе чакат, султанъм! И кой е Баязид? — продължавах не на себе си. — Син на робиня, копеле…
— Остави ме! — прекъсна ме Джем с отврата.
Един по един, смутени до дън душа, ние, поетите, се изнизахме из двора. На Джем вече трябваха бойци.
— Саади — настигна ме под пруста Хайдар, — какво каза ти, Саади?
— Правдата — отговорих отчаяно. — Само правдата.
— Тя е извън закона, твоята правда.
— Законът е измислен от хора и пак хора могат да го отменят. Ти би ли се примирил със смъртта на Джем?
— Не! — не се замисли Хайдар. — Но Джем ще избяга, ще се скрие. Ти не бранеше само живота му.
— Не би се съгласил на бягство; Джем не е направен да се крие. Хайдар, нима ние, най-близките му, ще се отречем от него?
— Не! — повторно тръсна глава Хайдар. — Вярвай ми! Аз ще бъда първият войник на Джем. Въпреки закона.
Прегърнахме се, без да кажем дума. Приличаше на клетва.
Чак към обед Джем нареди да се съберем. На двора заварихме множество: караманлийски бегове, аги от войската на Джем. Облечени като за празник, с всичките си такъми и отличия. А лицата им не отговаряха на това великолепие — бяха строги, почти унили. Между тях Джем се открояваше; той светеше с нова, непозната светлина, по-хубав отвсякога. Сякаш само полъхът на властта бе го претворил.
Щом ни забеляза, Джем ни направи знак — насам! Усещахме, че вече нямаме същата стъпка; доближавахме не приятеля, а повелителя си.
— Облечете бойни дрехи! — нареди ни той. — Вземете ги от стражата!
Случваше ни се за първи път. Хайдар се нацеди с мъка в едни тесни за него гащи; закопча, пухтейки, тежкия колан с каниите за ножове и сабя. Във всеки друг миг би си докарал закачки, а сега ние дори бързахме да го дотъкмим. „Ето ме вече Хайдар ага!“ — пошегува се той и пак никой не се засмя.
Вън на двора Джем говореше пред караманлиите. Дочух само края на речта му — тя ме смая. Това ли наистина бе измислил Джем?
— … Ние не можем да лишим височайшия ни брат от онова, което е заел — от Румелия. Защото не желаем братска война, не ще проливаме кръвта на правоверни. Макар и не роден в багреница, Баязид успя да присвои част от империята и аз не ще му я оспоря. Но тук, в Анадола, люлка на славната ни държава и родина на Османовци, аз ще продължа делото на Мехмед хан, не ще допусна в Анадола Баязидова власт! Аз ще възкреся нашата първа столица — Бруса — и ще поведа спахийството към нови завоевания, за да има всеки спахия по село! Нека Баязид върне земите на джамии и имарети в Румелия. Тук, в Анадола, ще продължи империята на войниците!
„Джем, приятелю! Като не знаеш, защо не питаш? Та човек винаги трябва да иска всичко, дано му остане поне половината. И как така обявяваш пред първенците си, че сам се стремиш към раздяла на държавата? Под това знаме ли би повел бойци към победа? Защо те спира кръвта на Баязид, нима него ще спре твоята?“
— Не ми харесва! — пошушна в ухото ми Хайдар. — Погледни беговете!
Погледнах ги. Е, да, недоумяваха. Те бяха се надявали, че ще победят, водени от Джем, за да остане в сила войнишкото право. Сега подозрях зад челата им недотам чисти мисли: „Щом можело Анадола за анадолците, не ще ли постигнем и Карамания за караманлиите?“