— Добре, аз поемам Анталия. А после?
— Тъкмо защото тук се работи сложно — предполагаме, че Саади е избягал със значителни пари, а вероятно разчита и на още, следователно ще бъде охраняван — не ще поминете сам. Явете се пред османската власт и й разкрийте своите сведения. Всеки тукашен ага би желал да се отличи, залавяйки Джемов пратеник. Дайте им тази възможност!
— Та нали сам твърдите, че е допустим сговор между братята, че Саади иде тук като лице, угодно на султан Баязид?
— Това подозираме ние, казваме го на вас. А откъде ще знае за подобен поврат в отношенията между братята управителят на Анталия? Цял свят предполага смъртна ненавист между Баязид и Джем — заложете на това!
— Уважаеми — реших да сложа край на разговора, — нека престанем с надлъгването! Вие ми възлагате работа, която ще ми струва главата. Ще обикалям седмици, придружен от османска стража, всяка кръчма и бордей в града. Това означава, че всеки корсар с ума си ще ме вземе за маша на властта — знаете, османците не са особено любими в Анталия. Впрочем дори да намеря въпросния Саади, три дни по-късно някой корсар ще ми види сметката — един османски съгледвач по-малко в Анталия. А ако не намеря въпросния Саади (което е най-вероятно), ще трябва да отговарям пред властта: знаял съм, че Саади е тук, знаял съм и какво го носи в Анталия. Дръжте Никола от Никозия, ударете му триста тояги и той ще си каже останалото! (Нали ще подозират, че зная и нещо останало.) На това ли викате задача без опасност? Та аз имам една жена на Кипър и три деца от нея, една жена в Анталия — с още две. Да мрат сираци, така ли?
— Всеки ще осиротее в крайна сметка — утеши ме непознатият. — Но въпросът е: с какво наследство?
— Нека поговорим разумно за наследството на сираците ми, уважаеми!
Поговорихме. Признавам, не се надявах и на половината от онова, което изкопчих. Като се вземе предвид, че аз нямах не две, а дори една жена (в моя занаят не се полага), а децата ми — ако ги има — са разсеяни под чужди имена из целия Левант, то печалбата ми ще възлезе на сто от стоте. Стига да оживея. „Ще оживея — рекох си, — виждали сме и по-лошо!“ Смятах след това да напусна завинаги Анталия.
Мен. ако питате, мисля, че тия пари плати Папството.
До вечерта се явих пред османския управител на пристанището. Той много не се показваше, турците бяха отскоро в Анталия и се чувствуваха несигурни — съвсем уместно. С хиляди уверения в преданост му обадих своята новина и желанието си да доведа работите докрай. Оня за миг не се усъмни. Едно, че много му се щеше да се отличи пред султана и второ — турците изобщо леко вярват, прост народ. Управителят ми придаде шест войници, а аз ги поисках преоблечени, защо да личи отдалеко, че иде стража.
Първо разучих дали тия дни е пристигнал кораб в Анталия или близките наоколо лимани. Нетака излезе. Декемврийските бури плашеха моряците с крайбрежни скали и високи вълни, та корабите изчакваха затишие в морето.
Това беше добре. По мои сметки, Саади още не бе стъпил в Азия.
Единственото, от което се боях през ония дни, беше растящото нетърпение на войниците. Бяха ги изкарали от къшлите им, където си караха зимата на топло, та озверяваха с всеки ден, загдето ги разпращам по лиманите. Страх ме беше, че някоя вечер ще ме пречукат, за да се свърши, а после нещо ще слъжат.
И ето че на 26 декември, навярно два или три дни преди моите подчинени да ме очистят, един от тях донесе вест, че северно от Анталия е хвърлил котва кораб без знаци. Напуснали го само осем души, другите останали да го пазят от такива като тях. Поели към града, разбира се. Моят човек ги изтървал, разбира се — за войнишка глава ли е нашата работа!
Нищо. Не ще потънат в земята. Привечер заобикаляхме кръчмите, пушалните за хашиш. Като ви го казвам така просто, да не си помислите, че беше просто. Трябва да си се прежалил, за да нахълташ нощем в някой бордей, дето пушат живи разбойници; те и трезви не са за срещане.
Онази първа вечер не открих никого, дето би минал за Саади. Всъщност описанието, което получих, беше никакво: среден н а ръст, не едър, белолик, с черни очи и коса, бръснат. Всеки трети мъж по нас изглежда така, дали да ги изловя всички! И на какво разчитах, моля ви? Че въпросният Саади не ще бъде предрешен в моряк, войник или просяк; че не ще се превзема, ами ще издаде с нещо кой е?
Започвах да се чувствувам истински ахмак, дето се улових на въдицата. Освен това: защо Саади ще върви в кръчма или пушалня? Най-умно за него би било да се крие под земята, докато намери кон или кораб към Истанбул. Да претръскам всяка къща из Анталия, така ли?