Естествено не споделих мъките си с управителя, само му разправях, че съм попаднал на следа. Ама каква следа, боже мой! Продължавах всяка вечер да обикалям анталийските бардаци, дано някак… Нищо. Добре, че поне времето беше отвратително, та не вярвах оня да се реши на път — ще чака. По това време нов кораб не дойде, значи — или с този, дето го намерихме, или никак.
Като всеки сам човек, обядвах навън, из разни ахчийници и прочие. После си пиех кафето другаде — в къщи нямах оджак, та студувах и изчаквах мрака по кафенетата.
И един ден — господ да благослови тоя ден! — тъкмо в някакво кафене, където се грееха около мангала двайсетина от кол и въже, чух шаир. В доста износени и не като за зимата леки дрехи, белолик и черноок. Шаирът изпя там, каквото му бяха платили — пя дълго. Онези от кол и въже го слушаха така благоговейно, както става само из Леванта мюсюлманите страшно почитат всяко слово, говорено или изпято.
Слушах аз — тоест не слушах, ами съобразявах: възможно ли е! Ако някой използва поет за тайна работа, то никога той не ще се държи като поет. Това — първо. Второ: защо ще избере за песента си толкова открито място — кафене на мегдана пред Голямата джамия. Не, навярно вече ми се привиждаха таласъми. В нашата работа, потайната, най-важното е да изглеждаш не като себе си, а ако не вярваш твърде на своето изкуство да се претвориш — да се криеш в миша дупка.
Бях започнал да се стягам. Свечеряваше се и трябваше да потърся моите хора, да започна тазвечерното тършуване. Не бързах твърде, защото навън валеше студена лапавица, валеше водоравно от морския вятър. „И туй ако е занаят!“ — мислех си аз, завидял на тия двайсетмина, дето цяла вечер ще слушат измислици и ще се греят на мангала.
Тъкмо стоях до вратата и правех сметка накъде, шаирът заговори.
— Не за Рустем ще пея тази вечер, приятели. Доста слушахте за Рустем. Бихте ли дали ухо на една недовършена песен?
— За недовършени не плащат — пошегува се някой.
— Тя вече е платена — тихо каза шаирът.
— Карай! Докато пееш, ще я доизмислиш.
— Не. Трудно я намирам, приятели. Не сте ли забелязали — когато говориш откровено, без измислица и украса, винаги е трудно. Сякаш думите са ни дадени не за да разкрием сърцето си, а да го скрием… И все пак — чуйте!
Да ви кажа право, песента беше лоша. Шаирът повтаряше на всички гласове, че се радвал, дето е тук, че най-сетне бил у дома си, защото най-страшното нещо на света било изгнанието и който веднъж бил изгнан, вече не ставал човек, нещо такова.
Подразбрах, че не хареса и на другите от кафенето. Кому какво влиза нечия там сърдечна тъга, пишманлъци едни и прочие. Хората обичат в песента да има повече случки. Ама нали беше без пари, че и шаирът честно си призна, дето не я е довършил и има тепърва да се работи — слушаха хората. А аз отново заразсъждавах.
Вече бях съвсем уверен, че туй не е въпросният Саади — чак пък толкова открити съвпадения ме правеха подозрителен. Не стига, че шаирът си признава, дето е шаир, ами и ще пее песен за изгнанието. С една дума: ето, вижте, аз си ида от изгнание и цял горя по-скоро да споделя колко страшно е то.
„Ха! — дойде ми наум: — тук има нещо нагласено.“ Навярно мен са ме подвели, че щял да пристигне някакъв поет с поръка от Джем, за да се престарая пред османската власт и сам да й покажа, че съм на чужда служба. Властта ще си ме убие; по този начин някой ще се отърве от мен, защото твърде много зная, пък и, каквото си е вярно — служех едновременно на двама и повече господари.
„На мен ли!“ — рекох си с яд и уплаха. Работата ставаше наистина опасна. И вече пресмятах как ще избягам още веднага, за да не я доведат докрай ония, които бяха я намислили.
Открехвах внимателно вратата, за да се измъкна незабелязан, когато шаирът ми подвикна:
— Защо ни напускаш, приятелю? Толкова ли не ти хареса песента ми?
— А, сакън! — смутих се ужасно. (Ще рече, оня беше въведен кой съм и какво търся, та се готвеше да ме задържи уж с любезности.) — Много чудесна песен, ама си имам работа.
— Всички си имат работа на тоя свят. — (Шаирът беше станал и дойде до мен, а аз примрях: сега ще затисне вратата и ще извика някого!) — Всички, само не и поетът Саади…
— Кой е той? — рекох глупаво. Явно пипнаха ме.
— Кой? Аз. Защо само мен никой не търси, защо само аз не бързам за някъде? Ето, това е изгнанието, приятелю! Аз несръчно го изпях, знам си: изгнанието скъсва всички връзки между тебе и хората…
А аз стоях като ударен. Саади!… Невъзможно би било да си го признае без бой, да тича срещу смъртта с изповед. Ама какво, по дяволите, искаха от мен!