— Ти ли си Саади? — опитах безполезна уловка, просто защото бях зашеметен. — Чувал съм някъде… Не помня.
— Чувал си го в разказите за Джем султан, нали? Да, аз съм Саади, който прекара тринайсет години изгнан с господаря си. Аз изстрадах колкото не може да понесе жив човек, но пак съм между свои. Най-сетне!
Как да го разбирам, а? Оглеждах се като уловен звяр. Ниска, окадена, гола стая с голи миндери; мангал, който разсипва червенина в тъмносивото на зимната вечер; двайсетина хлътнали, брадясали лица на от кол и въже, а тоя тук!… Как да го разбирам? Стоеше си срещу мен с всички описани белези, съобщаваше ми името си, своето занятие, доверяваше ми, че си идел от тринайсет години заточение…
— Е — рекох, потен от страх, — с какво ще докажеш, че си оня Саади?
— Защо да доказвам, приятелю? Не искам нито награда, нито слава за преживяното. Прощавай, че те спрях. Знаеш — то е от мъката ми, — боя се, че някой може така, както тебе, да обърне гръб на моето голямо предупреждение…
Стоеше замислен. Мислех и аз в тоя кратък миг, който трябваше да реши всичко: ами ако е наистина Саади? Та какво, поетите са блъснати, той като нищо ще вземе да се хвали и се вайка, щом намери кой да го слуша. Така, де.
Нима ще ми падне и тоя късмет! И после какво, ако съм сбъркал? Сам си признава, че е Саади, а аз имам заповед да очистя тъкмо Саади — ето ви го, заповядайте! Да не се е минавал за Саади, ако не е.
За този кратък миг реших нещо много смело:
— Твоя милост, нека чуят песента ти и други, а? Наблизо сме, през две улици. Ще дойдеш ли?
Както беше се отнесъл, току ме погледна. Очите му светнаха, светна цялото с описаните белези лице. Този, който наричаше себе си Саади (честна дума! — аз не само нея вечер, ами изобщо не повярвах, че шаирът е бил Саади), отиде към мангала, прости се със сбирщината и взе саза си.
— Няма ли да премръзнеш, лека ти е дрехата — казах. И в нашия занаят има човещина.
— Не — отговори. — Да вървим!
Беше нетърпелив. А аз пък не носех оръжие, нали не бях по служба. Затова, щом свихме из пустата уличка, трябваше да го халосам с юмрук набрах всичка сила (шаирът вървеше крачка пред мен) и го ударих в тила. Вече паднал, продължих да го бия, където знам, че не ще дойде дълго в свяст. Преметнах го през рамо, не беше едър (и в това потвърди описанието си).
Из Анталия такива гледки не са рядкост, та не се криех много. Отнесох го на пристанището, там винаги има стража — трябваха ми двамина свидетели. Заедно с тях го изтикахме в един чувал, като прибавихме и камък вътре.
Друго време да е — топло или утрин, — щяхме да го изхвърлим по реда, с каик и навътре в морето, макар това да няма значение, стигат ти два аршина вода. А през зимните вечери, забелязал съм, вършиш всичко без охота. Така ние просто дотъркаляхме чувала до ръба на скелята и го преметнахме.
Защо първо не го отнесох пред управителя, та да го опознае, да го свести и разпита ли? Ами аз бях почти уверен — доколкото в такива дела има увереност, — че шаирът само се преструва на Саади.
Да, прави сте: така завърши твърде дългото завръщане на поета Саади.
Показания на Антоан де Жимел, началник стража на френския крал при Джем султан, за събитията от ноември 1494 до февруари 1495 година
Вие чухте, бях предрекъл, че аз ще заема тази служба, щом господарят ми получи Джем султан от Александър VI Борджиа. Не се съмнявах: крал Шарл VIII не можеше да не победи. Прекалено разсипана бе Италия от вътрешни войни, прекалено много продажници живееха между управляващите я, прекалено жестоко бе положението на народа й. С кое право намесвам в случая Джем думата народ ли? Извинете, била е намесвана и в по-низки случаи.
Впрочем моят крал влезе в Рим на 31 декември 1494, само час преди полунощ. Звездите бяха му предрекли големи успехи през тази година и той бързаше да завоюва последния — най-големия, Джем — през същата.
Онази стара лисица, Александър VI, постигна своето. Той принуди краля ми да вземе Рим силом — така би го порицало цялото западно християнство. Принуждаваше го още нещо: да се отнесе безкрайно любезно със самия папа, щом веднъж е извършил насилие над столицата му. Крал Шарл си даваше сметка за тия тънки сметки и нарочно цели две седмици не напусна покоите си — бяхме отседнали в двореца Сан Марко. Чакаше пратеници от Александър. Но и папата се цупеше, чакаше пък извинения. В крайна сметка пратеници проводихме ние.
Преговорите между Александър Борджиа и краля продължиха нови две седмици. По всички останали условия на договора (Шарл да превземе законно Неапол, да постави своя войска в шест папски крепости, да оглави похода срещу Турция) страните се разбраха за два часа. Но Джем! Каква работа отвори Джем на нашите кардинали и велможи!