Да, не Джем, вярно. Него Шарл VIII още не бе видял, всъщност — папата. Той поиска срещу Джем султан чуйте какво. Първо — петстотин хиляди дуката залог. Второ — шейсет души френски благородници — също залог. Трето — Джем да бъде пазен в границите на Папството, макар и под френска стража. И най-сетне — четвърто — да бъде върнат на папата след шест месеца. При което ще си получим парите, заложниците и много здраве.
Според всички французи и френски привърженици в Италия кралят ми трябваше да бъде болен, за да се съгласи с такива условия след нашите блестящи успехи. Представете си: Шарл VIII ги прие.
— Джем султан все още е в крепостта Сант Анджело — каза той пред Съвета. — Ще рече, в папски ръце. Ако ние затегнем още преговорите за Джем и Александър не види в размяната никаква облага, той може да убие турчина и така да лиши от смисъл победата ни. На всяка подчертавам! — на всяка цена ние трябва да получим Джем жив. Сами виждате: Европа е настръхнала поради нашето разширение; може би след седмица ще ни нападнат в гръб Германия. Британия. С какво ще извоюваме износен мир, ако не притежаваме за размяна Джем.
Туй, което кралят каза за цената, отново повдигна възражения: можело да се изчака. Кралят беше непреклонен — той наистина се боеше да не получи един мъртъв, наместо един жив труп.
— Джем живее на Запад вече тринайсет години, Ваше величество! — напомниха му някои. Кое кара Негово величество да се бои за живота му тъкмо сега?
Тогава Шарл VIII представи пред Съвета писмата, заловени у някой си Хюсеин бей. Дванайсет писма, цялата преписка между Александър VI и Баязид по „окончателното уреждане на случая Джем“.
Вярвам, и без моя помощ се досещате в какво се заключава едно окончателно уреждане. Преписката започваше с известието (предадено лично от Борджиа), че крал Шарл идел в Италия, за да му отнеме Джем и да го постави начело на голям поход. Папата бил спазил досега своите задължения към Баязид, но французите не смятали да ги спазят — идело времето, когато една десетилетна химера ще се превърне в дело: големият кръстоносен поход. (В това свое писмо светият отец изглеждаше ужасно изплашен от подобен обрат на събитията, сякаш сам бе чист мохамеданин.) По-нататък Борджиа изтъкваше, че отпорът на Папството срещу франция изисквал огромни средства и настояваше да получи в предплата петгодишната издръжка за Джем. Тия пари щели да осигурят задържането на Джем в Рим, щом осигурят изобщо Рим.
Отговорът на Баязид беше сдържан. Султанът почти нареждаше на Папството да огласи за епископ на Арл Николо-Цибо (Баязид вече назначаваше християнски епископи, ако забелязвате!), защото оказал неоценими услуги на Турция по случая Джем. (Под носа на Папството някои духовници, ще рече, работеха на турска служба!). За петгодишната издръжка Баязид премълчаваше, изказвайки просто пожелание брат му да не напуска Рим.
Затова пък следващото писмо на Александър VI беше отчаяно — писал го е, докато кралят ми седеше във Флоренция. Папата стенеше, че Франция била пред вратите му и нищо не ще спаси Папството и Турция (моля — едномислещите, единодействувашите Ватикан и Турция!), ако не станело чудо. Петгодишната предварителна издръжка за Джем — ридаеше Александър VI — или кръстоносен поход!
На латински, на съвършен латински бе следващият отговор на Баязид хан и — както увери плененият му пратеник — султанът го писал лично, за да докаже някому, че не е варварин. На този съвършен латински Баязид отказваше да бъде повече кукла в една дотегнала му игра. Неговите войски побеждавали, заявяваше той, и съвсем не го тревожели изгледите за кръстоносен поход. Той едва ли не очаквал с нетърпение такъв поход, защото му било крайното време — омръзнали на света всички тия обещания и лъжи.
Една последна възможност предлагаше Баязид хан на Александър Борджиа, предлагаше му да припечели някоя жълтица, за да не остане и без нея: „Тъй като брат му следва рано или късно да умре, тъй като неговият живот между неверниците е за него адско страдание, то Ваше светейшество може да го отърве от тия многолетни мъки и му позволи да премине в един по-добър, по-справедлив свят. Ако Ваше светейшество прояви тази милост към моя злочест брат, предавайки трупа му в кое да е пристанище под османска власт, носителите ще получат в брой триста хиляди дуката и височайшата ми благодарност.“
Не съм чувал тишина по-зловеща от оная, която последва четенето на писмата.