Вижте какво: в Съвета бяхме трийсетина благородници, всеки от които повече или по-малко замесен в случая Джем. Тринайсет години в нашите среди бе разискван този случай, възможното му развитие, изгодите или опасностите в него. Всеки от нас — трийсетина благородници — имаше на своя сметка или на своя съвест, ако шете, немалко. Това бе петнайсетият век; той не приличаше на девически манастир. Но онуй, което току-що бяхме чули, надхвърляше дори петнайсетия век с Борджиите, Медичите, Савонарола, Инквизицията, Макиавели — надхвърляше човешките представи! Султанът на най-великата империя предлагаше на Христовия наместник бакшиш срещу убийство.
Не, казах го бледо, пък и неточно. Мюсюлманството — най-голямата опасност за западната цивилизация — предлагаше на Запада в лицето на духовния му вожд сам да пречупи оръжието си срещу триста хиляди дуката.
Не, и това е бледо. Впрочем, ако намерите думи, изкажете го вие.
А ние мълчахме през оня час, сякаш надникнали в преизподнята, сякаш свидетели при самоубийството на цял един свят.
— След всичко, което чухте, излишно е да ви убеждавам, че Александър Борджиа е приел Баязидовото предложение. — (Между другото, нямам думи и за отвратата, с която кралят произнесе това.)
И така, бяхме наясно, че не получим ли Джем султан веднага, той ще е отплувал, добре осолен, към някое левантинско пристанище. Съгласихме се с папските условия. Не смятахме да ги спазим, но знаехме, че и Борджиа не ще спази нашите. Следователно прежалихме петстотин хиляди жълтици и шейсет французи. Заради един изгоден мир срещу цяла Европа.
От 16 януари — след като внесохме златото и предадохме заложниците си — беше сменена стражата при Джем султан. Начело на двеста рицари аз влязох в крепостта Сант Анджело, моята дълга и опасна служба като френски застъпник по случая Джем във Ватикана ми даваше туй право.
Папските войници спуснаха моста, преминах по обкованите му талпи с моите момчета — вървях и си мислех: „Добре е, че влизаме, а още по-добре ще е, ако излезем!“ Защото мостът се вдигна зад нас. Ние носехме стража в покоите на Джем; папските пазеха цялата крепост. Много приличаше на капан. Утешаваше ме това, че отвъд папските имаше пак наши — цял Рим бе във френски ръце.
Самия Джем заварих, както бях го оставил преди два месеца вече. Седнал пред камината, без свещ, задрямал. Гадеше ми се дори при мисълта, че ще деля дните си с него; та аз не съм сарацин някакъв, не съм Саади, за да не ме засяга такава гледка! Присъствувах на всичките му обеди и вечери, следях работата на опитвача — нали очаквахме отровителство. Понякога турчинът се обръщаше към мен; нищо не разбирах от думите му, само една: „Саади.“ Очевидно, вземаше ме за своя бивш слуга. Познавах работата на Саади, бях прекарал не даром шест години с него, затова се справях и без преводач. Много просто: султанът или искаше лулата си, или ме караше да го завия за сън. Трето нямаше.
Едва десет дни трая моята служба при Джем в Сант Анджело, а, уверявам ви, изпитвах всички чувства, които е трябвало да вълнуват Саади, ако сарацините са способни на чувства: безгранична досада, страхът, че някъде тече живот, истински, а ти си вън от него; отвращение преди всичко. Аз, двайсет и осем годишният, син на добро семейство, човек с бъдеще и възможности, се затривах в служба на някакво полуживотно! „И дано го отровят!“ — залавях се, че мисля често, забравяйки, че ще заплатя скъпо смъртта на Джем султан. Мислех го не само с омраза. Наистина, дали изцяло лъжеше Баязид, че желаел избавлението на брат си от живота?
За щастие, не ми оставиха време за разсъждения. На 6 февруари кралят ми напусна Рим, за да продължи завоюването на Неапол. Понеже се боеше, че Александър Борджиа веднага ще сложи ръка върху плода от победите ни — върху Джем, — Шарл VIII реши да го води навсякъде със себе си. Под много силна охрана.
Трябваше да видите отнякъде турчина, когато го приготвяхме за път. Вече години Джем не бе напускал покоите си, не беше обличал сносна дреха. Най-трудно го обухме — краката му бяха така отекли, че слугите смениха четири чифта чизми, докато налучкат. Навлякоха му някак вълча шуба с гугла. (Изнежен, какъвто беше, бояхме се, че ще простине.) Сетне се сетих, че и това може да е недостатъчно. Огледах се — друго нямаше. Смъкнах завивката от леглото и му я наметнах.
Поведохме го. Стъпките ни кънтяха из дълбоките ходници на крепостта, войнишки стъпки, и между тях — провлечено тътрене; турчинът влечеше с мъка своите нови, прекалено големи и тежки чизми.
Навън имаше много наши. Строихме се, чакахме краля. По всичко пролича, че крал Шарл VIII иска да окаже голяма почит на госта си. А докато го чакахме, наблюдавах Джем султан.