— Саади! — лъхна ме с единствената дума, която разбирахме и двама.
— Няма го вашият Саади! — виках. — Дяволите да вземат Саади и тия, дето ви изтърсиха на главата ми! Мавър с мавър, говедо такова! Подпишете!
Представете си, разбра. Много кривуличещо, като пияница, той изрисува някаква завъртулка под първия лист, под втория. После изпусна перото. Говореше нещо си, много възбудено, сякаш го тресе.
Грабнах отново ръката му, свих пръстите й, помъчих се да заглавя перото между тях. И се сепнах: страшно пареше тая ръка!
Нещо ме ухапа: турчинът е зле! Какво ще стане с мен, ако пукне? Пипах челото му, обляно в студена пот, прегнусих се и заврях ръка дори на гърдите му — много горещи. Какво мърдаше под пръстите ми, неравно, отчаяно лудо или задъхано тихо? — Сърцето на Джем.
— Стража! — крещях, докато тичах из непознатите ходници, докато се сблъсках с някого, не помня кой. — Тревога! Джем султан е зле!
Като през мъгла видях да се събират хора. Боях се да не дойде и кралят, после узнах, че вече спял. Неколцина повдигнаха още по-натежалото тяло и го пренесоха върху легло. Неузнаваем — това беше Джем. Цял червен, та морав, лъскав от пот, той ловеше въздуха на глътки, като да беше гъст.
— Лекар! — чувах тревожни гласове.
Един изтича навън, някои го последваха, други влизаха. А аз си мислех какво ли чака мен, задето не опазих най-скъпо струващия човек на земята.
Лекарят дойде след час, бяха го довели от града. Той изгони всички, освен мене искаше да му опиша признаците на болестта. Помня, нещо говорех — всичко се въртеше пред очите ми. Отдалеко чух гласа на лекаря:
— Прилича на отравяне. Бавна отрова. Някой е влязъл в големи разходи; такава отрова е рядка, пренасят я от Далечния изток. Затуй и струва небивало — лекарят сякаш бе доволен от своите познания.
— О, колкото до струването, Ваша милост — отговорих, — не се разстройвайте! Има кой да я плати.
Били сме сигурно чудни ние, двамата съвсем чужди свидетели на едно незнайно престъпление. Разговаряхме, отначало с мъка, след това — вече леко, свързано. Лекарят ме молеше името му да останело в сянка, боял се от незнайния.
— навярно не ще бъдел кой да е, нали? Аз му обещавах, а си мислех, че най-добре ще е да го запрем, ако ли не го убием, защото кралят навярно ще крие болестта на Джем. По-точно — смъртта му. Ненавременна би била тя за френските работи.
Наредих да ме почака, за да му платя. Излязох и извиках стражите. Лекарят беше изчезнал като дим. Очевидно познаваше крепостта по-отдавна от мене. „От зле — на по-зле!“
— рекох си. Утре щяха да ме питат къде е лекарят.
Преседях онази нощ насаме с Джем султан. Въпреки страха чувствувах облекчение: ще се махне най-сетне от живота ми, ще освободи света от големи сметки, големи тревоги, алчност и угризения Джем султан. Кралят веднага ще се прибере във Франция, защото вече няма с какво да подкупи, с какво да заплаши враговете си. Ще се прибера и аз, Антоан, в Бретан, където навярно са ме забравили — шест години! И защо, кому бе нужно всичко това — лъжите, съперничествата, наддаването и надпреварата? Кой спечели всъщност от случая Джем и кой загуби?
Никой — смея да заявя. Баязид хан си остана султан, както би бил без всякакви луди разходи; Каитбай загуби във война с него толкова земя, колкото би загубил и без да е подпомагал Джем; турците завоюваха толкова земя от Балканите и Маджарско, колкото — и ако не ги плашеха с Джем; кралят ми трябваше да се върне във франция, зарязвайки своите честолюбиви надежди, да се върне, откъдето е тръгнал. Борджиа, Д’Обюсон? Та те пръснаха по подкуп на благородници, епископи и кардинали, по доносчици и охрана съвсем не по-малко от онова, което получиха от Баязид срещу затворничеството на Джем.
„Кому е нужна нашата суета, господи! — мислех си. — Ако не би била, сега ще съм дома, в Бретан, ще имам вече проходили деца и свой път в живота… Защо мъчим другия, щом от това не ставаме по-щастливи?…“
Джем не умря във Валмонтоне, не и в Кастел фиорентино, нито дори във Верона. Сега вече наистина лежеше в кола. каретата беше неподходяща, защото Джем не се препъваше. Бавно, всяка вечер повече, той се вцепеняваше като дърво. Между заключените му челюсти не можех да вкарам лъжицата противоядие, не можех да налея вода. За четири дни турчинът така се стопи, та ми се струваше, че от него тече не пот, а жидка лой. Кожата му-сиво-жълта под червенината на треската — се сбърчи на дълбоки гънки. Сега Джем изглеждаше поне петдесетгодишен. Казват, имал трийсет и пет.
Нощем бдях над него аз (кралят огради болестта му с дълбока тайна и не разрешаваше да го пази друг) с тежка глава, с очи, които сълзяха за един час сън. Все по-често премислях думите, счинили ми се чудовищни преди месец: „Нека брат ми бъде освободен от живота и премине в по-добър, по-справедлив свят!“ Нека! — повтарях си. — Нека по-бързо!