И още нещо: на старите воини Джемовата борба още от първия й миг се видя някак момчешка, недобре изпипана. Това те бързо отдадоха на славата на Джем — отличния пехливанин и даровит поет. Но вече не беше дума за бабаитство и стихове, ама не!
— Към Бруса! — завърши по това време Джем. Очите му сияеха, гореше вдъхновено Джемовото лице. Той съвсем и не отбеляза отзвука от словото си всред първенците.
— Не ми харесва! — повтори Хайдар. — Тази работа трябваше да се подхване съвсем другояче.
Простете, че отварям скоба, но искам да ви кажа нещо за Хайдар. Някога аз се чудех как човек като него може да бъде поет, че и добър поет — беше някакъв без полет, приземен, прост и точен в съжденията си. Говореха, че бил от село, и май е вярно — върху това почиваха всичките му слаби и силни страни. Мене ме дразнеха трезвите оценки на Хайдар, а — без да ща — винаги ги следвах. Кой знае, мислех отпосле, ако Джем бе избрал за довереник не мене, а Хайдар, дали нещата биха протекли, както протекоха. Но от целия Хайдар Джем обичаше само стиховете му — той никога не би се разкрил пред Хайдар.
Съвсем мълчаливо караманлийските първенци си излязоха — отидоха да се разпоредят и оседлаят. Знаех, че ще се разприказват, щом излязат извън двора. Хайдар, който бе ги следил с едно око, току застана пред господаря ни в тесните си, смешни гащи.
— Султанъм — каза, — позволи да тръгна с тях!
— Защо? — обърна към него още горещо лице Джем.
— Трябва да знаем какво кроят. Зависим от тях.
— Хайдар — нетърпеливо му отвърна Джем, — чудно ми е, че един поет предлага това. Аз се доверявам на войската си и началниците й.
Хайдар само вдигна рамене. Боях се, че както винаги правият е той.
Тръгнахме преди вечерта. Най-отпред яздеха спахиите на Якуб ага. След тях идеха караманлиите, полуплемена, полу-войска; водеха ги техните първенци. Все такива съсредоточени, явно пишман, кисели. После яздеше свитата на Джем — набързо предрешените певци и поети. Крепяхме се с мъка на седлата, мен ме болеше целият чатал, сякаш са ме пуснали от двайсет аршина височина върху задника ми. А Хайдар се люлееше лениво, макар вече да беше хлъзнал щита си на някакъв оръженосец, та не му тежеше.
Под Бруса стигнахме за три денонощия и намерихме вратите й залостени. За обсада не можеше и да се мисли — бяхме около четири хиляди души.
Тази първа неудача смути Джем. Той бе вярвал, види се, че всички градове ще отворят вратите си пред стъпките му и ще го признаят с ликуване за господар.
— Саади — извика ме при себе си, — ще опитаме преговори. Вървете с Хайдар и Якуб ага и кажете на брусенския управител, че градът отново ще стане наша столица. Прахът на Осман, който лежи в Бруса, ще намери покой, щом види възкресена старата й слава.
— Виж какво — каза ми Хайдар из пътя, — Джем трябваше да ни заръча по-ясно.
— Мене и така ми е ясно — отговорих раздразнен.
— Не е — запъна се Хайдар. — Управителят ще ни попита какво искаме от Бруса: войници ли, хляб или месо. И дали ще го платим. А ние ще му отговорим, че Бруса щяла да стане столица. Слаба работа.
Колкото и да ме дразнеха дребнавите приказки на Хайдар, само заради него не се върнахме със съвсем празни ръце. Наистина управителят — някакъв стар и скудоумен паша, забутан тук от Мехмед хан, който така се отърваваше от некадърните си първенци — ни посрещна враждебно. „Това по-късно — повтаряше той, — никога не е късно да обявим Бруса за столица. Нека първо видим Джем владетел и видим държавата на Джем!“ По-нататък пашата изтъкна, че Бруса много пострадала от борбите между синовете на Светкавицата и не искала втори път да пати. Нека Мехмедовите синове решели спора си на голо поле, под града, а още по-добре — далеко от него. Тогава вече и Бруса щяла да се определи.
Така се канеше да ни отпрати управителят, ако не се намеси Хайдар.
— Съгласни сме с тебе, пашамъз — рече, — но и ти се съгласи, че сме в поход от три дни. Ще оставим Бруса на мира и срещу това Бруса ще ни нахрани съвсем тайно.
Пашата се позамисли, но явно схвана изгодата от предложението на Хайдар. Та, когато се върнахме в стана по тъмно, водехме дълъг, натоварен керван.
Новината за нашия неуспех бе ни изпреварила, донесена от странен пратеник: Селджук хатун, любимата леля на Завоевателя.
Заварихме я при Джем. Селджук хатун беше много стара — струваше ти се връстница на Османовия дом. Но от лицето й — тъмножълто, сбръчкано, смалено — гледаха млади по будност очи.
Селджук хатун бе дошла в стана ни, щом дочула, че Джем е наблизо. Известна беше нейната слабост към втория шехзаде; Джем винаги е бил галеникът на целия жив Османов род. Сега той седеше до нея като дете, засрамено, но знаещо, че много ще му бъде простено заради неговия чар.