Джем умря в Неапол — нашата крайна италианска победа — в двореца, изоставен преди ден от Алфонсо, ферановия син. Горчива победа; Шарл VIII знаеше, че тя не ще му донесе нищо — на север се събираха облаци, очаквахме всеки миг немците да налетят франция и я принудят да изостави своите твърде леки завоевания. Моят крал нареди да го коронясат и за крал на Неапол, но Александър VI не го огласи — папата се надяваше на нещо много близко.
Може би само аз знаех на какво се надява: смъртта на Джем. Тя дойде вечерта на 25 февруари, докато из неаполските улици прогизнала тълпа поздравяваше своя нов повелител, а повелителят й беше в отвратително настроение — след седмица най-много трябваше да очистим Неапол, ако не искахме да ни отрежат пътя.
Джем умря тъй тихо, че и не разбрах. Бях се изправил до прозореца, за да гледам изкуствените огньове и послушам свирнята. Долу, в дворцовите градини, искряха разноцветни пламъци. Те се издигаха в причудливи кълба, черти, криволици и гаснеха много тъжно върху зимното небе.
„Това е целият ни живот — мислех си, отвратен. — Целият ни живот е изкуствени огньове и просташка свирня; тържество, след което знаеш, че иде отстъпление; мъки, за които знаеш, че не си плащат труда…“
Запалих свещите. Със свещника в ръка приближих Джем. Треската беше се отляла, лицето изглеждаше съвсем сиво. Едно старо, безразлично към всичко лице. Не докрай може би; смъртта бе му придала повече израз, отколкото животът през тия последни години. Някаква напълно човешка умора и горчивина тежаха в гънките около устата, а отвъд умората — тихо облекчение.
„Нека брат ми бъде освободен от живота…“ — спомних си, притискайки студените клепачи.
На следната заран кралят нареди тайно да заковат Джем султан в ковчег и го обшият в олово. Все още смъртта му пазехме в тайна, което беше залог, че я знаят всички, които трябваше да я знаят. Привечер — валеше ужасно и градът изглеждаше мъртъв — натоварихме ковчега в кола и го пренесохме в замъка Гаете. Оставихме го в приземието. Нямахме понятие как изглежда едно мохамеданско погребение, не смеехме да спуснем неверник в нашата свещена земя, не искахме да го влачим със себе си — кралят бе суеверен, а присъствието на мъртвец във войските му не можеше да мине за щастлив белег.
Оставихме Джем и се измъкнахме. Последен — аз, за да заключа. Сам не разбирах защо, но ми се стори страшно да го изоставя просто така, на произвола, като забравена вещ. Превъртях два пъти ключа на приземието, а другарите си догоних в бяг — все пак, нали си представяте.
Рицарите вървяха в крак, както неволно стъпват всички войници под слънцето. Те мълчаха , не разговаряха — отиваха си. Влязох в крак и аз — връщах се в строя, вече нито бях тъмничар, нито болногледач.
През последните месеци бях очаквал в този час да се случи нещо страшно: огнен дъжд, земетръс, потоп — поличба, с една дума. А нищо, съвсем нищо не отбеляза, че е приключена една дълга страница световна история.
Показания на Аяс бег за случилото се през януари — май 1499 година
Всекиму ще се сторят излишни тия показания; нали смъртта е край на всичко, а Джем умря? Но бог бе пожелал — сякаш незаситен от страданията на господаря ми — те да продължат и след неговата смърт. Тялото на Джем не намери покой още четири години. Продължаваха Джемови те странствувания.
Може би не е нужно да съобщаваме от кого султан Баязид научи щастливото събитие. От Венеция, подразбира се. Навярно венецианците са били здравата сплашени — тъй или иначе, ние бяхме под стените им. Та за да се докара пред Баязид хан и подчертае, че някои дребни недоразумения между тях са случайни, а приятелството — вечно, Венеция изпрати бързоходен кораб до Стамбул. С него узнахме не само главното събитие, но и някои по-малки. Подготовката за въстание на Балканите например; имената на духовници християни, уличени във връзки с франция.
Баязид хан не би бил Баязид хан, ако веднага уловеше вяра. Той изрази съмнения и продължи да ги изразява цели три месеца. Докато Шарл VIII не се прибра в страната си и не тури кръст на своите италиански притежания, с което стана ясно, че никакъв Джем вече не е в играта.
— Бог е велик! — произнесе тогава Баязид хан и удари едно двайсет поклона към всички посоки на света. — Не смеехме да повярваме в така благоприятно стечение на събитията.
После нареди да го облекат в черно, ходи в черно три дни, а след това прие своите везири, които му честитиха радостта. Едва през 1495, четиринайсет години подир своето възшествие, Баязид се почувствува султан. Защото само в 1506 той бе свален и убит от сина си, Сел им Страшни, навярно знаете. Дали и Селим е пожелал: „Нека баща ми се избави от живота и премине в един по-добър, по-справедлив свят?“ — Неизвестно.