Ще запитате какво съм вършил аз по случая Джем, след като бях прибран на Родос (нали посещението ми във франция по поръка на Ордена не донесе нищо) и отново затворен при оцелелите наши. Всички ние бяхме предадени от Д’Обюсон на Баязид след Джемовата смърт. Баязид хан обичаше да се кичи с благочестие и добродетел. Той заплати скъпо, за да получи назад ония, които бяха служили предано на брат му. Раздаде им санове, къщи, пари. Така се прибрах в родината на петдесет и четири години, от които — четиринайсет из родоските тъмници.
Другото благочестиво дело, в което се закле Баязид хан, научавайки за смъртта на брат си, беше да го погребе с всички почести в семейното гробище на Османовци. Добре би било, ако задържеше тоя обет в тайна. За да не покачва цената на Джемовия труп.
Пет хиляди дуката — това поиска кралят на Неапол, комуто трупът бе останал в наследство от французите. Но бе дошло време да се смее Баязид и — понеже се смееше последен — той го направи твърде гръмко. Султанът отказа пари срещу останките на Джем. Тяхното предаване на Турция, заяви, би спомогнало само за укрепване на дружбата между народите. Ако щете, с една дума.
Но Западът дотолкова навикна на подаръци заради Джем, та не повярва на ушите си и реши да задържи трупа, докато поскъпне. Освен това петте хиляди бяха капка в сравнение с другото, дето бившите Джемови собственици имаха да получават възнаграждението за убийството на Джем. Триста хиляди — нали това бе предложил сам Баязид. И така, Александър Борджиа си ги поиска, съгласно уговорката.
На писмото му Баязид не отговори. Борджиа му отправи второ, трето — струва ми се, и четвърто. Със същия успех. Баязид хан се чувствуваше в правото си да не заплати тази последна услуга на Запада, затуй че намираше твърде скъпи предходните. Едно на друго, както се вика.
Искате ли да почувствувате удовлетворение в края на диренето по случая Джем, то представете си папа Александър VI в мига, в който е осъзнал мълчаливия Баязидов отказ.
Чудесно, нали? Сам да заколиш кокошката, дето снася златни яйца, с надежда, че тя ще снесе при смъртта си едно последно, вече не златно, а направо елмазено и изведнъж — не пуска нищо, нищичко! Остава ти тъжна утеха; да продадеш тая кокошка някому за готвене на цената на обикновена домашна птица. Това се и опитваха сега папата, кралят на Неапол; те искаха от Баязид толкова, колкото всеки по-заможен човек би платил за трупа на своя брат. Ако не пет хиляди, поне три; хайде! — нека бъдат хиляда.
„Не!“ — отговаряше Баязид хан, ако изобщо благоволеше да отговори.
Аз не обичах Баязид хан, затова не ме обвинявайте в пристрастие, когато ще заявя: Баязид го правеше не от скъперничество. Нищо са хиляда дуката към златната планина, която бе му струвал Джем. Тук ние просто се натъкваме на нещо необяснимо: поведението на Баязид хан след смъртта на брат му.
Много лесно би било да го обясним с трудностите, възникнали пред султана, поради Джемовия край. Действително, всички противници на властта в Турция (те все още не бяха малко, те продължиха да бъдат много и върху тях изгради бунта си Баязидовият син, Селим Страшни) твърдяха, че султанът им се е опозорил чрез срамни преговори с гяурите и техния тартор — папата. Те обвиняваха Баязид хан, че е унизил честта на дома Османов, предоставяйки на неверниците да уредя османските дела с убийството на Джем султан. И Баязид бе заставен да им даде доказателства: да брани тази чест.
Но то е едната страна на работите. За да сме справедливи, нека заявим, че въпросните неприятности не бяха непреодолими за султана; недоволници е имало винаги и навсякъде, а властта се съобразява с тях в единствен случай: когато сама усеща слабостта си. През годините 1495–1499 Баязид хан не се чувствуваше вече слаб. Другаде трябва да търсим причините за действията му по онова време.
Преди, когато бе треперил Баязид пред една Джемова победа; предълго бяха го изнудвали и заплашвали с Джем. И както, изтеглят ли ти зъб, който цяла седмица не те е оставял да спиш и ядеш, ти продължаваш да го усещаш все там (където вече го няма), да те боли и дразни, така Баязид не успяваше да заживее с мисълта, че е свободен от заплаха. Колкото и невероятно: Джем му липсваше.
Към тая празнота се прибавяха навярно угризенията, чувството на гузност. Прибавяше се и желанието за мъст — онези там бяха наистина изтезавали и убили един Османовец. Прибавяше се може би — в това не съм сигурен — мъка по единствения, мъртъв вече брат. Каквото и да е — брат. В деня, в който Баязид хан узна властта си утвърдена, в същия ден той остана сам. Каквото и да е — сам.