По изтъкнатите причини — да ги наречем външна и вътрешна — Баязид излезе пред света със следното твърдение: „Аз заплащах на изнудвачи да се грижат за брат ми, но нямам нищо общо с убийци. Нещо повече: аз ще ги накажа!“ Така, във всички преговори по случая Джем след 1495 Баязид хан си служеше с език остър, дори заповеден. Така изтекоха годините до 1499 — последна от петнайсетия век.
Сякаш, за да я ознаменува, още през първите й дни Баязид хан обяви събитие, неприсъщо на историята: обяви война на Неапол заради Джемовия труп. Кажете: видяла ли се е война между две царства за едни тленни (по-право — изтлели) останки?
Светът така се удиви, че замръзна. Работата изглеждаше невъзможна. А Баязид хан пусна първите си каравели през Проливите; насочиха се към Неапол.
„За бога! — мислел е светът. — Как султанът ще отвори война за мъртвото тяло на един брат, убит по негова воля!“ Е, не търсете пък чак толкова разум в историята, нали и нея правят хора. Ето на: Баязид хан — изтъкан от пресметливост, страх и коварство, предпазлив и хладнокръвен — поведе война, наложена от чувства, красиви при това. (Тук имам един съвет към вас — позволявам си го, защото преживях и видях твърде много; когато обяснявате историята, оставяйте малък, но задължителен неин дял необяснен. Той е и необясним, примирете се с това.)
Понеже присъствувах при последното действие на случая Джем, мога да ви уверя, че в него имаше нещо налудничаво. Нашите тежко въоръжени, могъщи триреми, натоварени до перилата с войска, изведнъж свиха платна. От мачтата вече се виждаше Неапол. А спряхме затова, че насреща ни идеха не бойни кораби, — три малки, великолепни биреми, цели в позлатена резба, с цветни платна и шарени байраци. Така, помислих си, някой крал навярно би изпращал дъщеря си за булка на друг крал. Да, нелепо бе и това, както всичко, свързано с Джем султан: нашият враг ни предаваше тържествено, радостно чак, един труп.
Бях натоварен да го иззема аз — вярвахме, че ще бъде поне след обстрел на Неапол, ако не и повече. Сега трябваше да преговарям — отново да преговаряме по Джем.
Неаполитанците бяха учтиви и твърди: сами щели да докарат трупа до наше пристанище в израз на топлото си приятелство към Турция. „Добре, вече го изразихте!“ — отговорих. Все се плашех, че ще ни изиграят и този път. „Не, не бихме желали да ви товарим излишно“ — топяха се от любезност чужденците.
И тъй, за да не претоварим с един оловен сандък някоя наша трирема (на която не тежаха дванайсет чугунени топа. сандъци гюллета, осемдесет души гребци и двеста войници), ние поведохме увеселителните неаполски кораби към Вало-на на Адриатика.
Плувахме покрай бреговете на Италия. Оттук бе минал преди осемнайсет години Джем султан, за да слезе в Ница; тогава и аз бях плувал с него. Спомнях си как господарят ми бе възприел тия брегове — тогава и на мен те се чинеха неповторими. Къде остана сега тяхната красота? „Да, красотата не съществува сама за себе си — мислех. — Докато няма човек, когото да радва и храни, тя спи…“ Нямаше го вече Джем поета, а всички ние — моряци, войскари, държавни мъже — бихме поминали и без красота.
Вечер прелиствах книгите му — Неапол ни предаде, щото, цялото имущество на Джем (доста износени дрехи, подивяла от самото затворничество маймуна, папагал някакъв, една чаша, твърде много книги). Тук-таме спирах очи на някой стих — тях преписваше Саади, лека му пръст! „Оставете на Баязид короната. Мой е светът!“ — прочетох. От 1482 година. „Господарю Джем — мислех, — дали би повторил тия думи в края на изгнанието си?“
Наближавахме Валона, когато ни спряха. Не един и два кораба — бяха над двайсет: венециански, папски, френски. Защо ли? И то е от необяснимите прояви в историята. Може би Европа така дълго бе виждала в Джем залог за своето охолно спокойствие, муска срещу турската напаст, та се боеше да се раздели с трупа му. Говоря ви истина: никой от разните големци, явил се тук с кораба си, не успя да ни даде смислен отговор. Те не искаха нищо от нас, не да платим и не да се бием. „Ама почакайте!“ — казваха само. „Ама защо?“ „Нима Джем ни напуска завинаги?“
Ако щете вярвайте! — този малък корабен град се люля три месеца върху ничии води. Откъде идеше нашата странна като в сън нерешителност, чувството, че всеки от нас някому нещо дължи, че бяга като подгонен крадец или се пречка като ограбен еснафин?