Заран върху вече шейсетината кораби се събуждаха около хиляда мъже. Те започваха дневната си работа — някои отиваха с ладии за храна и вода, други подтягаха каравелите ни. Трети нищо не вършеха. Сякаш незнаен морски дух ни държеше пленени, докато получи откуп.
Чувал съм, у християните имало такъв обичай: да помълчат един миг за някой скъп покойник. Ето, ние мълчахме три месеца и това бе погребението на Джем султан. Заслужаваше си. Беше умрял не човек, а неизмеримо повече: един мит.
Някаква заран, докато вяло загатвах (за кой ли път?), че най-сетне трябва да разберем какво и що, а получавах все същия отговор: „Ама почакайте! Наистина ли трябва?“, към нашия призрачен град доближи ладия. Изпратил я управителят на Балона. Носеше писмо от Баязид хан: ще снеме главата всекиму, посмял да забави още Джем!
Този вятър наду платната ни. На всички нас. Шейсет кораба, натоварени с разкаяние и гузност, за ден стигнаха Балона. Там ни очакваха. Властта отдаде султански почести на простия оловен ковчег; правоверни и рая бяха се стекли от далечни краища да присъствуват на тържеството. Следния ден отпътувахме за Стамбул. Отново всички. Между нас и франки от разни езици — придружиха Джем султан до столицата му. Кой бе ги канил, защо идеха? Кое караше безбуквени селяни, християнски попове, обосели войскари да се тълпят по нашия път.
Ако би бил жив Саади, щеше да го обясни така: Джем бе легенда, страшна е притегателната сила на легендите! Аз го тълкувах другояче, защото всред всички Джемови мъки познавах най-тежката: изгнанието. Хиляди хора бяха причастни в него, хиляди воли съдействуваха, за да се превърне в безвъзвратно изгнание просто една лека стъпка. То се оказа много изгодно за част от света; тази световна част сега бе застъпена при последното пътуване на Джем от стотиците франки. Те сякаш благодаряха на Джем султан, дето отърва от гибел техния удобен, новоподреден свят. До франките по право трябваше да крачат Баязидовите управници: мъченичеството на Джем султан доведе първия истински съюз (съюз не по книга, а по взаимна изгода) между Турция и Европа.
Ще попитате какво водеше към ковчега на Джем тъмния народ. Трудно за определяне… Народът като цяло обикновено изпитва чувства, които отделният човек не може да изрази. Водеше тия хора, бих казал, друг един съюз, много стар и здрав — между всички бити в историята. Според тях Джем бе понесъл връхната човешка мъка — изгнанието. Те идеха да се преклонят пред тая мъка. Да успокоят с присъствието си духа на Джем, че наистина се е върнал всред своите.
Макар по волята на Мехмед хан Османовци от него нататък да трябваше да почиват в Стамбул, погребахме Джем в Бруса.
От Балона до Бруса — през цялата империя, която бе мечтал да управлява — премина Джем султан; в Бруса — където бе управлявал осемнайсет пролетни дни — почива Джем султан.
До гроба на шехзаде Хасан, брат на Мехмед хан, удушен по негова заповед, за да няма раздори в държавата, е гробът на Джем — любимия син на Мехмед хан. Когато човек създава закон, не знае кого ще удари.
„Джем султан, син на Мехмед Завоевателя“ — стори ми се, че туфата е прерисувана от онзи лист, който подписа на бяло Джем, а попълни с присъда за изгнанието му брат Д’Обюсон. Така Д’Обюсоновата ръка тежи заедно с камъка върху трупа на Джем.
Много често на мраморната плоча ще видиш дарове — по-често, отколкото дори за Осман хан. Приживе Джем бе навсякъде чужденец: сърбин или неверник — у нас; сарацин или мавър — у християните. Кой знае защо, в смъртта си Джем принадлежи на всички. Навярно, защото не ще измислиш нищо по-общочовешко от страданието.
София, 1966–1967