— Леля ми донесе — обърна се към нас Джем, — че отвъд града е разположил войските си Аяс паша. Утре ще бъде решаващият бой.
— Решаващият бой! — повтори Селджук хатун насмешливо. — Нищо решаващо не ще има в сблъсъка между две войски от по пет хиляди човека. А?
Забелязах, че тя никак не се държи както подобава на жена от владетелски дом. Думите й бяха далеко не подбрани — тъй би говорил стар войник.
— Това е само началото, така да знаеш — зае се да поучава племенника си тя. — Ако утре загуби, брат ти ще изпрати десет пъти по пет хиляди войници. Ако загуби и тях — чакай сто пъти по пет хиляди. Щом веднъж си се решил, не пропускай нито миг; разпрати глашатаи из Анадола, събери под знамената си цялата войска, която още не е на Ункяр чаири. А?
Имаше обичай да завършва думите си все с това „а?“, което не беше въпрос. Джем я слушаше, цял внимание; личеше си, че обмисля поръките й. Затова намерих отговора му напълно неочакван:
— Не! Войска аз не ще призова. Най-добрата и без туй е вече на Ункяр чаири, Баязид я получи наготово. Срещу нея аз ще изляза като законен наследник на престола. Войските знаят, че само аз ще им запазя преднините, които получиха от баща ми; те ще преминат към мен при първата битка. Разбери ме, Селджук хатун: аз искам да управлявам не самозван, а призван!
По време на цялата тази реч старицата бе клатила глава, като да подчертаваше, че Джем приказва съвсем, ама съвсем момчешки приказки. Помълча си после тя, а накрая отсече:
— Ако друг някой би ми говорил това, щях веднага да му кажа: твоята е спукана! Но ми говори не друг, а Джем, Джем се е родил със звезда на чело. Небето — не твоят ум или сила — не ще позволи да бъдеш победен.
— Има ги такива — обърна се към нас старицата, едва сега ни удостои. — Има хора, дето успяват напук на правилата. Късметлии. Джем носи нещо от големия късмет на Османовци. Дано той не го остави, макар Джем да си приказва щуротии.
Джем пламна — този път от обида. И пак ме поразиха думите му, тихи, а твърди:
— Не мога да бъда друг, лельо, иначе бих се превърнал в Баязид. Защо? Та Баязид вече съществува, излишно е да го повтарям. Нека войската избере! Победеният ще понесе нейната присъда. Не ще моля никого. Аз, синът на великия Завоевател, съм в правото си.
Изпратихме Селджук хатун същата нощ, а на заранта започна битката с Аяс паша.
Ще ми простите, че за битките говоря бегло, това не ми е работа. При нас, на Изток, за бойни разкази и стихове си имаме нарочни хора, аз не съм от тях. В битките на Джем участвувах като самоук войник, та ми се струваха по-страшни от салхана и не искам да си ги припомням. При това за вас са важни не самите боеве, а изходът им. Затуй ще ви кажа направо, че този първи бой срещу войската на Аяс паша завърши с пълен наш успех.
Ето, Хайдар сбърка — нали ни предричаше провал. Сбъднаха се думите на Джем, които старицата намираше щури: водените от Аяс паша спахии наистина преминаха към нас.
Час по-късно, когато пашата отпраши към гористите хълмове (следваха го едва триста еничари), видях отблизо Джем. Господарят ми не криеше своето щастие; Джем се смееше високо, закачаше се съвсем не по господарски с бегълците; хвърли сукнения си кюрк върху плещите на техния алайбей; прегръщаше всекиго от нас поотделно.
Тъкмо войската — вече около десет хиляди човека — се разположи за обяд, откъм града се зададе тълпа. Начело яздеха двайсетина големци. Щом приближиха, разпознахме и валията на Бруса. Беше явно без думи: Бруса отваряше вратите си пред победителя.
Победител! Тази дума опиваше Джем по-лудо от ширазко вино. Джем стоеше още в доспехи, в ризницата си от тънки халки, с опрашени чизми, всред своите велможи — всред нас.
С някакво току-що родено достолепие той подстави крака си за целувка; с глас, в който вече нямаше смях, той нареди на брусенските първенци да станат.
Аз го познавах отблизо и мога да твърдя: ако Джем беше отнесъл тази победа със сила, той не би тържествувал така. Джем искаше да се налага с името си, с мълвата за своята изключителност.
В Бруса влязохме на следната заран. Джем бе наредил войската ни да отпочине хубаво и да се потегне. Той желаеше да разбуди у нашата стара столица цялата й обидена гордост — да й представи султан и войскари, достойни за Бруса.
Като си спомня сега, имало е нещо невероятно в нашите брусенски дни. От самото ни посрещане.
Бруса беше цяла из улиците, заедно с пеленачетата и болниците си. От всеки прозорец, чардак и зид висяха килими, везани покривки, дори копринени юргани, халати или кърпи — градът бе окичен до върха на десетките си минарета. Пък и време ли беше! — май. Над дуварите надничаха бухнали орехи и смокини, лозниците протягаха млади, лъскаво-зелени филизи. Кипарисите пробождаха почти черно тази пиянски тържествуваща зеленина, между която се белееха тежките цветове на магнолията и жълтееха гроздове салкъм. Ами люляците? Защо не сте видели Бруса в майски люляци!