Посред целия този пролетен празник, който покриваше вековете — каменната сивота на Бруса, — течеше друга пролет. Нашият господар, всред чиято свита нямаше човек над двайсет и петте, огряваше Бруса с радостта си. Млад, красив, даровит, боготворен, Джем бе стигнал най-високия връх на човешкото щастие.
Вярно, съдбата се е усмихвала не само нему — победи бяха жънали, водили са в Бруса синджири роби, кервани плячка и други Османовци: Орхан, Мурад, Баязид Светкавицата. Но никому от тях бог не даде такова щастие на двайсет и две години, не съедини за другиго в едно победата и младостта.
Прие ни Старият дворец. Чувствувах трепет, когато прекрачих прага му. Стамбул е изключителен — такъв град няма. Но за нас, османлиите, Бруса е повече от него: светиня. Тук лежи прахът на първите ни султани. Старият сарай е свидетел на ранната ни история: как от едно полудиво пастирско племе израсна империя — заплахата над света.
Всичко в двореца на Бруса беше камък — така съм го и запомнил: плътен, внушителен хлад. Той издаваше, че са го строили владетели, за които люлякът не е имал стойност, а са теглили всичко в сила, власт, победа. Толкова по-ярко изпъкваше всред него Джем, като златист ахат в тромава, гранитна скала.
Джем през ония дни неуморно действуваше, заповядваше; той бе съсредоточен, вечно загрижен. Учеше се на властта. След като — избягвайки пищни тържества — Джем се прогласи за султан (втори през последната седмица!), той нареди да насекат сребърни пари с неговата тугра и да четат всеки ден молитва за благоденствието му в джамиите.
Нищо повече. С толкова се ставаше владетел по нас и затуй той премина в историята като Джем султан. Султан, чиято власт бе ограничена в един град и в осемнайсет дни.
През тия дни към Бруса се стичаха войници. При всяка тяхна поява Джем ни говореше с поглед: „Казвах ли аз!“ Не зная дали наистина не забелязваше, че тия войници съвсем не са тъй много, както е предричал, както ни се щеше. Бяха някакви тумби от по двайсет до петдесет човека, някакви туркменски катуни или юрушки задруги, повели към столицата ни — към средището на бунта, както предполагаха те — своите жени, стада и дечурлига. С такава една сбирщина не можеш удържа власт, камо ли — да я завоюваш.
Достигнахме не повече от петнайсетина хиляди саби, когато — вече в средата на юни — до Бруса дойде вест: Баязид хан II начело на войските от Ункяр чаири напредвал към столицата ни.
— Знаеш ли какво означава това? — попита ме Хайдар. — Това са отбраните войски на империята, всичките. Разбира се, тях ги събра името на Завоевателя за нови завоевания, а Баязид ги получи наготово.
— Кой знае! — възразих. — Може би половината ще видят своето бъдеще в Джем султан.
На Хайдар не му се вярваше.
— Защо си въобразяваш — каза, — че войниците много разсъждават? Веднъж са събрани и поведени — толкоз.
Не ми бяха необходими думите на Хайдар, за да изпитвам тревога. Само Джем бе недосегаем за нея. Той прекара деня всред войските си, говореше с началниците им, изграждаше предстоящата битка. Имаше нещо налудничаво в неговия стремеж да забрави истината — броя на братовата си войска, опитността на пашите й, законното право на Баязид да води и спечели този бой. Джем — бляскавият галеник на съдбата — упорито вярваше, че действителността е длъжна да отстъпи и му подари една невероятна победа.
Надвечер изпратените към планината съгледвачи донесоха, че Баязид бил разположил стана си на три часа път от Бруса; Баязид искаше открит бой.
Бяхме извън градските стени, когато Джем узна това. Видях, че се обърка — той се е надявал на дълга обсада, през която времето ще позволи всякакви промени в Баязидовата войска, ще й донесе изгодни за нас настроения; Джем не бе подготвен за открито сражение.
На път към Стария сарай — прибирахме се — Джем мълчеше, умислен. Докато, вече пред вратата, се обърна към мен:
— Моля те, Саади, върви извикай Селджук хатун!
Показания на Селджук хатун за случилото се през нощта на 15 срещу 16 юни 1481 година
Аз не обичах да лягам рано. За една комай деветдесетгодишна-старица леглото е като гроб. А и онази нощ не ми обещаваше покой. На заранта трябваше да се сбият войските на братовите ми внуци, как можех да заспя преди такава заран?