Когато ми обадиха, че ме търсел някой си Саади, аз тъкмо разсъждавах върху глупостта, която извърши племенникът ми, превръщайки братоубийството в закон на нашия дом. Вярвам, че Мехмед хан е имал пред очи доброто на империята, но за мен то беше не по-малко важно от доброто на рода ни. И най-простият овчар знае, че породата се подобрява, когато оставиш да се плоди най-свястното животно от всяко ягнило. Отде тая увереност, че първородният е и най-добрият? Защо му трябваше на Мехмед сам да скопява Османовия дом, като изрязва всички негови странични клонове?
Такива са мъжките работи, мислех си тогава, че и сега. Никога жена не би изпаднала до ограничеността на мъжете. Искам да кажа, че в себе си аз осъждах Мехмедовата приумица, обявена за закон.
Та, обаждаха ми, че ме търсел въпросният Саади. Не си го спомнях точно — навярно беше някое от развалените момчета, които заобикаляха Джем. Види се, Мехмед, както всички ние — родът ни, — е имал прекалена слабост към малкия си син, та го остави да живее сред такава съмнителна пасмина само защото му било харесвало. Лично аз считах, че тя не прави чест на един султанов син и му влияе зле, а?
Наредих да пуснат въпросния Саади, което и направиха.
Той изглеждаше точно както бях очаквала — момиче за омъжване, а не мъж, най-мразя такива.
— Селджук хатун — поклони ми се той и заговори по-просто, отколкото приляга на този вид, — Джем султан те моли да го удостоиш с посещението си още веднага.
„Много се е разбързал малкият!“ — мислех си, докато ме обличаха. Иначе не влязох в разговор с въпросния Саади, не ми подобаваше.
Джем ме чакаше в покоите на Орхан хан. Беше блед и трескав. „За хлапак като него ли е тази работа!“ — рекох си, защото ми дожаля. Спомнях си го дете: прозрачно светло, медено русо, сякаш чуждоземска скъпоценност, работена с тънък резец, с тънка четка.
Щом влязох, той се препусна и ме поведе към миндера. Загради ме с възглавници, зави ми краката — нощта беше хладна. Трябва да ви кажа, че Джем умееше винаги да те окръжи с внимание и те разположи — съвсем малко наши мъже умеят това.
— Селджук хатун — започна той, без да потиска вълнението си, — помолих те да дойдеш по работа страшно отговорна, съдбоносна. — (Ето, на такива думи го учеха ония момчетии!) — Ти, живата съвест на рода ни, ще бъдеш съдник в борбата между Баязид и мене.
— Какъв съдник? — прекъснах го аз. — Съдник в една борба е само силата.
— И правото! — натърти Джем. — Селджук хатун, ти си най-старата от Османовци, моля те, убеди Баязид колко гибелна за империята е една братоубийствена война, та ние още не сме се съвзели от разприте между синовете на Светкавицата! Кажи на Баязид, че аз не желая смъртта му, нито неговите румелийски владения — нека ги задържи! И той е жив човек, и той е син на баща ми. Нека живеем като братя, равни и съгласни владетели на двете големи половини от Османската държава.
Виждате ли докъде водят човека съмнителните приятелства, близостта с полумъже — с поети! Що за глупости ме караше Джем да изрека от негово име!
— Джем — казах, — туй, дето го говориш, е смешно, разбери! Чий разум ще допусне подялбата на една велика империя и ще бъде ли тя велика, ако се раздели? Бори се! Това е едничкият ти изход, колкото и да ми е противно братоубийството.
— Все пак на тебе то е по-малко противно, отколкото на мен! — разпалено ме прекъсна Джем. — С какво ще бъда по-добър от Баязид, ако му предложа да умре той наместо мене? Селджук хатун, ти си наша леля, тъкмо ти трябва да изведеш решението, което ще позволи и на двамата ти племенници да живеят.
— Ще опитам — отговорих. Ясно ми стана, че Джем не би мирясал, докато не му го обещая. Познавам много мъже аз, не си мислете: всички те са се считали призвани да уредят света, а не са се справяли с най-простото — с дома, с жените или слугите си.
Още не изрекла, Джем улови двете ми ръце и ги притисна до гърдите си. Това бе странното у това момче — дори да вършеше явни смехории, Джем те покоряваше, трудно би отказал нещо на Джем.
Аз сама усещах — докато той разпореждаше да ми приготвят кола с меки яйове, докато ми определяше свита и стража — как с всеки следваш миг се вживявам в задачата си. Преди малко бих се изсмяла на бълнуването му, а сега вече обмислях, стараех се да го преведа на трезв език.
— Селджук хатун — прегърна ме Джем, преди да се кача в колата, — всичките ми мисли ще те съпровождат. Нека бог те доведе с добра вест!
Пътувахме няколко часа, а този път аз не помня, бях съвсем потънала в грижите си. Спря ни стражата около Баязидовия стан. Агата й ме позна — бях живяла твърде дълго, за да ме запомнят всички първенци, поколения първенци на държавата ни. Отведоха ме веднага при Баязид.