Вече седнал, опитах се да разгледам оня, дето нахълта. В сумрака едва го разпознах: беше един от султановите пейкове.
— Какво има? — попитах. Мехмед хан беше ни навикнал тъкмо на такива ненадейни работи, сякаш сам никога не спеше.
— Паша — отговори ми пейкът, — нощес е починал в бога Мехмед хан.
Мене ми прималя. Всички знаем, че съдбата следва свои пътища и поднася на човека такова, дето най-малко му се ще, но туй беше прекалено: Мехмед хан не би могъл да избере за смъртта си по-несгоден час.
Всичко, което ме тласкаше да извърша това или онова — стореното от мен между 3 и 5 май, — тогава още не беше точна мисъл, камо ли решение. Тогава съобразявах само, че Мехмед хан не е трябвало да умира, че смъртта му ще промени твърде много в моя живот, в живота на всинца ни, на държавата и на света. Този ред още сънени съображения доведе заповедта ми до пейка:
— Млък! Ще мълчиш като гроб! Кой знае за Мехмед хан?
— Аз… и пешкирдарят на султана… — ни жив, ни мъртъв изговори пейкът. Знаеше, че признанието му осъжда двамата тях на смърт.
— Не излизай! — подхвърлих му през рамо. Защото трябваше да наредя за пешкирдаря.
Наредих на Юнус, моя ням, суданеца.
Докато се облека, арапинът се върна с оня. Държеше го за яката.
— Свърши ги веднага тук, в шатрата! Завърни само килима да го не опръскаш! Натикай ги после под миндера ми, ще ги заровиш довечера!
Докато намотая гъжвата си и пристегна колана с оръжието, Юнус свърши двамата и ги подреди, както заповядах.
„Ела!“ — дадох му знак да ме следва.
Помня, изненадах се, че още не е ден. Късото време между вестта на пейка и смъртта му беше ми се сторило часове. Огледах стана. Станът спеше. „Добре, че спи!“ — помислих. Шатрите бяха наклякали една зад друга надалеко, докъдето стигат очи. Двеста хиляди човека — събирани от Сърбия до Персия, кои правоверни, кои не, потеглили по своя воля или насила — бързаха да си отвземат последен час сън преди похода. Да, чуваше се, че ще потеглим тъкмо днес.
Ще ме питате: накъде? Не знам, а явно не знаете и вие — през изтеклите петстотин години не сте успели да научите къде именно е смятал да поведе Завоевателят войските си през онова утро, което не го завари жив. На вас, виждам, ви досажда това бяло петно във вашите познания. А ние бяхме свикнали, неизвестността не ни тревожеше, защото в нея се оправяше великият Мехмед хан II. Човекът, комуто бойното щастие не измени.
„Ела!“ — кимнах повторно на Юнус и се запромъквахме между шатрите. Чувах през платното им как дълбоко и спокойно, на стотици гласове хърка войската. Всичките тия мъже, израсли или побелели в боеве, охотно оставяха съдбата си в ръцете на Завоевателя. А него вече го нямаше.
Не се опитвам да ви обясня какво означаваше за нас смъртта му. Времето на Завоевателя не приличаше на никое друго и вие, уж познавачи на султановата държава, не предполагате, че някога — макар за кратко — тя е била различна.
Най-общо: по наше време и в нашия отрязък свят хората се кланяха на двама пророци — Мохамед или Исус. А Мехмед хан имаше свой — победата. В нейно име той не се спираше пред нищо. Не го спря и светата ни църква, пред която бяха се свивали величия като Осман и Орхан. Завоевателят с една дума отне всичките й земи и ги превърна в спахийски надели, за да има войска, каквато не се помни. Той я постигна и — заедно с нея — непримиримата ненавист на духовниците ни.
Но Мехмед хан бе така могъщ, че можеше да застане гърбом към такава ненавист; дори гърбът му — с равни измерения на височина и ширина — вдъхваше почит.
За Завоевателя нямаше правоверни и гяури. Всеки, пожелал да му служи, кадърен да служи, беше приет в Стамбул и Топкапу. Мехмед хан — когато Родос му приседна — обяви из целия Стар свят, че търси голям майстор, дето да начертае една успешна обсада на рицарския остров. Между десетките немци, ингилизи и франки (беше смешно да ги видиш в Топкапу, как се натискаха със своите тръби хартия, натискаха се с панаирджийски различните си дрехи и перушина, надвиквайки се на всички световни наречия) спечели наградата някой майстор Георг от Прусия. Мехмед хан изпълни чертежите му, без да жали злато, и още толкова злато изтърси на оня Георг, чието презиме никой не узна — излишно беше.
Завоевателят бе смогнал да ни убеди (или поне ни принуди да преглъщаме своите възражения), че победата стои над всичко, а до нея не ще стигнеш, ако се препъваш о забрани, боязън или съвест. Безпредразсъдъчен — това е вашата дума за Мехмед хан. По негово време безпредразсъдъчните (противно на мнението ви) бяха много, но никой не доведе туй качество до тъй съвършена висота, както Завоевателят. Ето, и през онази предутрин в стана ни спяха в две съседни шатри, че дори в една и съща, наши, неверници и еретици — събрало ги беше само името на Мехмед хан.