Баязида аз не бях виждала десетина години. По-право — не държах да го виждам. Намерих го същия: все такава костилка, въпреки че му беше време да понатежи.
— Да бъде благословен часът, в който почитаната Селджук хатун прекрачи моя праг! — посрещна ме той.
— Ти се досещаш за какво те търся посред нощ, Баязид — започнах. Нарочно не го нарекох хан, както и в целия ни разговор не дадох това звание на Джем. Исках да разберат, че за мен двамата едновременни султани са само братовите ми внуци.
— Не, не се досещам, Селджук хатун — спокойно ме гледаше в очите Баязид.
Трети показания на поета Саади за случилото се на 20 юни 1481
Беше 20 юни — не ще забравя тоя ден до Страшния съд. Преди три вечери бях наблюдавал господаря си, докато чакаше старицата: Джем беше като обсебен. Той вървеше на кръст из покоите на Орхан хан, вървеше и си говореше гласно. „Всичко останало би било чиста лудост!“ — чух няколко пъти между неговия тих разговор с мислите му.
Много след полунощ старицата се върна. Въведоха я, крепена от двама слуги — беше капнала. Въпреки това намери сили да ме изгледа неприязнено и аз би трябвало да се махна, но останах, за да чуя. И тъй, тя предаде на Джем какво е говорила и какво са й отвърнали. Не ще повтарям, знаете го.
Джем отначало я слушаше прав. Сетне опипом притегли възглавницата, отпусна се; не го държаха краката. „Боже милостиви! — рекох си. — Така ли изглежда един военачалник преди боя?“
Беше съкрушен. Ще питате: какво друго е очаквал от такова пратеничество? Същото се питах и аз. Но Джем наистина нямаше представа за житейските съотношения, та може би съвсем искрено е вярвал Селджук хатун да сполучи.
— Свършено е! — произнесе той, когато леля му млъкна. — Отново ще бъде обляна в кръв богопазената империя. Защо баща ми не разсече приживе този възел? Бих умрял примирено, ако знаех, че това е неговата воля.
— Я стига приказки! — сряза го старицата, люта от умора. — Досега слушах как Баязид би умрял, ако му повелял законът, сега пък ти. Щом и двамата сте така готови на смърт, какво ме разтакате нощем, а?
— Не, не ще умра! — прекъсна я Джем не по-малко рязко и това беше съвсем обичайно за него — да се мята от едно твърдение към неговата противоположност. — Хич да не се надява Баязид!
Старата вдигна рамене, беше взела да се отегчава от момчешките пориви на Джем. И си тръгна.
Той целуна с повече от почит колана й. Разбирах, прощаваше се с рода Османов.
— Сбогом, лельо! — каза. Гласът му беше мокър от сълзи. — Зная, докато си жива, ще има и кой да изрече молитва за Джем.
— Хайде, хайде! Ти не я докарвай до молитва! — и сухите й, с корави стави ръце допъплиха до Джемовите плещи.
— Саади — каза ми Джем, щом останахме сами, — преди разсъмване ще напуснем стана под града. Ще тръгнем за полето на Йени шехир.
— Разумно ли е да мориш войската си преди боя, султанъм?
— Не искам Бруса да заплати верността си към мене. Ще се бия на голо поле. Извикай ми Якуб ага!
Аз извиках Якуб, който спеше в другото крило на сарая. А на разговора му с Джем не присъствувах, защото трябваше да изпълнявам други поръчки. Този разговор следва да приемем за начало на края в боевете между Баязид и Джем.
Когато се върнах при господаря си, заварих го, взел странно решение. Джем ми каза, че според него (по-късно узнах, че е било според съветите на Якуб ага) нашата войска щяла да се раздели на две крила. Едното ще поемело към Изник, за да удари в гръб войските на Баязид, а другото — към Йени шехир, за да започне боя. Това последно крило — най-добрата част от войниците си — Джем поверяваше на Якуб ага.
— Господарю — осмелих се да възразя, — недоумявам. Хората ни са малобройни. Тъкмо затова ли искаш да ги поделиш?
— Именно загдето не разчитам на броя им, трябва да прибягна до хитрост. Не ме разубеждавай, Саади! Ти знаеш колко те ценя, но ние сме хора неизкушени в боевете. По тях ще слушам Якуб ага — това е занаятът му.
Впрочем всичко стана, както го нагласи Якуб. През същата нощ войските ни поеха в две различни посоки, на 20 стана битката при Йени шахир, но никой по време на тази битка не налетя в гръб Баязида — нашите не бяха смогнали… В самото начало на боя, докато враговете се търсеха с дребни налети, докато Баязид разгръщаше своите части, а Джем се опитваше да му противопостави рехава верига наши конници, към нас — малката свита на господаря — приближи на запенен кон Якуб. „Как личи, че негов занаят е войната!“ — рекох, защото алайбегът изглеждаше в стихията си.