— Султанъм! — извика той от седлото, удържайки с мъка коня. — Ако се забавим, свършено е: Баязид ще разположи силите си в дълбочина и ще отдели едно десет хиляди акънджии да ни нападнат от две страни. Не губи време, султанъм! Позволи още сега да поведа цялото спахийство; ще смета Баязид, преди да се е окопитил!
И Якуб ага прояви най-страшно нетърпение — разизграваше жребеца около нас и с кратки викове ни дообясняваше, че вейки миг е загуба незаличима.
— Тръгвай! — заповяда тихо Джем, а аз се усъмних, че той още вярва в победа. Трябваше да си не поет, ами направо луд, за да помислиш, че петнайсетина хиляди спахии не ще се удавят всред морето войска насреща.
Якуб само това и чакаше. Конят му го отнесе като фъртуна. През това време ние изкачихме хълма отсам реката, за да следим развоя на битката.
Гледахме как спахийската конница търси брод и го намира. Пред нея нагази конят на Якуб — алайбегът водеше уверено хората си. Дори и в реката спахиите бързаха — нали пестяха мигове. А излязоха ли отвъд, сурнаха се срещу Баязидовия стан.
Стори ми се чудно, че отсреща не настъпва голяма тревога: продължаваше разставянето на алаите. Толкова самонадеян ли е Баязид, та счита най-добрите ни части за плява?
Якуб ага беше вече на изстрел от вражия стан. А ние чакахме настръхнали, чакахме викове, стонове и звек — тържествения грохот на битката. Докато нашата спахийска конница — упованието и гордостта ни — безшумно не се вряза, ами се размеси с Баязидовата войска.
Тишина…
Няма да забравя онази тишина, в която се чуваше чак диханието ни. Има мисли тъй чудовищни, че трябва време, за да бъдат осъзнати; тогава ние се борехме с такава една: „Предателство!“
Джем бавно изви очи и ме погледна — страшен беше погледът му! В него гореше не отчаяние — слабо е да се каже. Ужасен ужас, без дъно отврата и мъка — какво още не изрази Джем.
— Караманлиите! — наруши мълчанието Хайдар. Завидях му. Никое от споменатите чувства не вълнуваше сега поета от село. Хайдар само следеше караманлиите, нашата последна опора — останалите бе отписал.
А караманлиите наистина се огъваха. Техните малки дружини, които бяха убождали тук и там врага, вече безредно се отляха назад, за да стигнат в бяг реката.
— Свършихме преди боя! — не усещаше, че говори на себе си Джем.
— Спри ги! Опитай да ги спреш! — извика му не като на султан, ами на осополено хлапе Хайдар, а сам подгони коня си надолу.
— Стой! — кресна му Джем и с това ни даде да разберем, че изключва всяка съпротива. — Върни се! Ние сме предадени…
И без нищо повече се упъти към шатрата си.
Може би съм неправ, но беше ми се сторило, че Джем — след първия ужас — прие предателството на Якуб почти облекчено. Сякаш то го оневиняваше в загубата на боя. Може би Джем видя в Якубовата измяна самата съдба и й се покори.
Забелязах, че прави усилия да не затича. Джем пазеше сетните отломки от своето султанско достойнство. То му стигна до шатрата. Не го чух дали се разпореди да товарят; Джем метна крак на седлото, улови изкъсо повода на черната си кобила и я поведе към заник.
В луд бяг изминахме до полунощ пътя, за който трябват два цели дни — от Йени шехир до планините Ермени. Следваше ни само караманлийската войска, като непрекъснато изхвърляше вързопи и оръжие, за да не й тежат. Яздехме, сякаш ни гонеше сам дяволът.
Вие не сте чували за Ермени — това е зловеща планина, пущинак, без един извор. Прекосихме я нощем под облещените, втренчени звезди, в гробовна тишина, която браздяха само стъпките на конете ни и псувните на караманлиите.
Тук, в Ермени, Джем понесе нов удар върху султанската си гордост. Тъкмо бяхме хубаво навлезли между отвесните скали на някакъв проход, нападнаха ни туркмени — по-диви и от караманлиите пустинни племена, навикнали да живеят от грабеж и убийство. Нападнаха ни, като да бяхме безоръжен търговски керван.
Боят трая кратко. Спомням си хищните, разкривени от алчност лица на туркмените, които ни замеряха с камъни и трепеха с прости тояги, увисваха на седлата ни, за да спънат конете и откопчат някой денк. Виждах как караманлиите образуват стена около Джем, за да го изведат от тая кланица, как изхвърлят последните си торби, за да отвлекат вниманието на диваците, и между туй раздаваха удари наляво и дясно.
Да наречеш ад нашето нощно приключение в Ермени е прекалено възвишено. Това беше долен, просташки побой между полуголи и съвсем голи, още една горчива обида върху багрянородния ми господар.
От другата страна на прохода дружината ни излезе неузнаваема; приличахме на конни просяци, макар никога да не е имало просяк на кон. Съвестните старания на караманлиите не бяха спасили дори Джемовата наметка — Джем яздеше сега по риза, изтръпнал от пустинния хлад. Една светла жертвена главня се рееше в тъмницата. Джем…