Приближих го и метнах отгоре му чула от коня си — по чудо беше оцелял. Джем ме погледна примирено и се окъта в чула, зъзнеше.
— Приятелю Саади — рече, — щом спрем, ще ме превържеш. Раниха ме в бедрото.
Само това ни липсваше! Знаех колко тежка е рана в пустинята, подлютява се, забира, червясва. А не смеехме и да спрем.
След прохода Ермени се разпадна на невисоки хълмове. Нахвърляни безразборно из пътя ни, те ни измъчваха много повече от самата планина с всичките й опасности. Ние се качвахме и слизахме безкрайно, съсипани, изнурени. Вече ни се чинеше, че не ще дочакаме утрото, при все че то ни плашеше пък с неизвестността си.
Най-напред, пред цялата разнебитена дружина яздеше Касим бег. Той бе останал старши по чин след измяната на Якуб. Касим беше последната жива издънка на караманските князе и двайсетина задруги, водени от него, продължаваха да следват Джем, да го бранят в отстъплението му. Касим познаваше и Ермени, и пустините отсам и оттатък. Бяхме изцяло в ръцете на Касим бег, но той не ни предаде.
Тъкмо изкачвахме бог знае кой пореден хълм, когато го чух да казва:
— Наблизо е границата, султанъм.
— Границата!… — тази дума изтръгна Джем из унеса му. Джем сви коня. — Сигурен ли си, Касим бег?
— Да. Под нас е река Теке. Отвъд нея вече започва Сирия.
— Спрете!
— Защо, султанъм? — зачуди се Касим бег. — Едва оттатък ще бъдем спокойни.
— Спрете! Трябва да ме превържат. Помогни ми, Саади! Поех Джем. Той тежеше необичайно, когато, опрян на рамото ми, запристъпва. Не разбрах защо ме насочва встрани, по склона. После се досетих: Джем искаше да останем насаме.
Рече ли да седне, Джем просто падна. Напрежението, умората, загубената кръв — всичко туй беше го пресушило.
Много внимателно изхлузих ботуша му и го излях — беше пълен с кръв. Трябваше да срежа чешира, за да го запретна — бе здраво залепнал о крака. Изсипах стиска барут върху раната — недълбока, но лоша, с разкъсани краища, рана от конско копито (и в това не бе пощадена гордостта на Джем)
— и я стегнах с платно от гъжвата си, нямах друго.
През цялото време Джем седеше, опрял гръб върху скалата, зажумял, не знаех дали дреме или е загубил свяст.
— Готово! — завърших. — По-добре ще е да не се обуваш.
— Саади — изведнъж улови ръката ми Джем, — страх ме е, Саади!
— Страшното е зад нас, султанъм. Стигнахме границата.
— От нея ме е страх.
Дали не бълнуваше? Очите му светеха трескаво, разширени, несвои.
— Саади — продължи, — съзнаваш ли какво е то, границата? Ние ще прекрачим не само междата на две държави. Много повече… До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар оспорвани. А с това, че преминавам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади… Плаши ме думата „изгнаник“.
— Султанъм, не се измъчвай с тежки мисли! Ти напускаш империята може би само за дни, за седмица.
— Дори и така. Аз ще потърся помощ от враговете ни, ще бъда в тяхна власт. Кого ще убедя след туй, че не съм заплатил помощта им с предателство? Кой ще ми повярва, че не съм се възцарил за сметка на своята земя? Саади, може би е по-добре да не преминаваме отвъд, нали?
— Султанъм, късно е да мислим за това. Знаеш, брат ти е по петите ни. От утре заран целият край ще гъмжи от засади, ще те гонят като ранена кошута, Джем! Щом си започнал, друго не остава: свържи съюз със силите, противни на Баязид — има ги и ще ги има. Тук не ще успееш, врагът е навсякъде, дебне те измяна, а ние сме зашеметени. От Сирия спокойно ще преговаряш и търсиш съюзници.
— Мислиш ли? — изгледа ме тъжно той. — А мен ме е страх. Струва ми се по-леко да умра още тая нощ на своя земя, предаден и забравен… Отколкото от утре да се впусна в преговори, съюзи, надлъгване. Не съм създаден за това, Саади…
Чудно — само още веднъж през годините по-късно Джем се върна на ония мисли. След нощта в Ермени Джем сякаш се стараеше с всички сили да убеди себе си и света, че е прав, че зад него стоят стотици хиляди хора и той е чело на една голяма борба. Но тогава, откъснат от дружината, седнал в мрака, шепнейки задавено, Джем се издаде, че разбира ужаса, който му предстоеше, и си дава сметка колко безвъзвратно е да прекрачиш границата. Може би Джем и тогава не би се разкрил, ако не беше треската, крайната изнемога, която разпрягаше волята му и го освобождаваше от задръжки.