— Султанъм — подсетих го по едно време, защото дочувах как мъжете на пътя шумят неспокойно, — чакат ни. Трябва да вървим!
Наведох се, подхванах го под мишници и го поведох. Джем куцаше, облегнат на моето рамо, по-доверчив, по-безпомощен и скъп на сърцето ми отвсякога.
— Саади — рече ми само като в жален припев, преди да стигнем до хората ни, — страхувам се, че тая нощ разделя живота ми на две. Страх ме е от границата, Саади…
А границата не си личеше. В това имаше нещо коварно — чини ми се, всички съдбоносни предели в човешкия живот са все така коварно неразличими. Човек донякъде стои на тази страна и след малко се опомня — вече отвъд. Извършено е непоправимото, без да доловиш неговия миг.
Аз дълбоко обичах Джем, но не мислете, че онова, което ще ви кажа, е пристрастно: душевното величие на Джем се заключаваше дори в туй, че той забеляза и отбеляза границата в своя живот. Историята обвини Джем в лекомислие, в неразбиране на световната игра, представи го като незрял младеж, сляп от честолюбие — кукла в ръцете на по-мъдри и по-далновидни. Само аз — едничкият, с когото Джем размени няколко думи в тъмнината на Ермени — мога да удостоверя: Джем съзнаваше решителните стъпки в своя живот и борба.
А за това, че не всеки, който съзнава нещата, е способен да ги измени, се сърдете не на Джем. Не отделният човек прави историята.
Показания на Каитбай, египетски султан, за случилото се от месец юни 1481 до месец юни 1482 година
Аз съм Каитбай от Мамелюците, султан на Египет и Сирия. Предполагам, че имате важни основания да ме тревожите. А моите основания да ви отговоря са следните: искам да очистя паметта на Джем от мръсните намеци на сганта — от укора на поколенията, както се изразявате. Не е ваша работа да обсъждате владетелските ни деяния. Ние стоим не извън, а над законите на света.
Аз, Каитбай, не съм съгласен с оценката на историята върху нашия владетелски дом например. Наистина ние не сме араби, а черкези; наистина един от далечните ми предци е бил прост мамелюк — нещо като еничари са мамелюците, но са служили не при турските, а при арабските султани; наистина онзи мой прадед, издигайки се все по-нагоре по стълбата на придворните санове, е заел султанския престол чрез убийство — убил е своя повелител. Но това не ви дава право да наричате целия ни дом Мамелюшки и да напомняте неспирно на света, че водим началото си от султанските конюшни. Впрочем наричайте ме както желаете. Аз добре зная, че именно защото носехме кръв, по-млада от излинялата кръв на Абасидите, успяхме да се удържим столетия над империя, от която бе живо само името — Арабският халифат. А халифатът е нещо велико и свято — равно на Римския престол за вас, неверните.
По времето, за което говоря, над халифата бе надвиснала поредна заплаха: османските турци. Трябва да заявя, че отначало тя не ни стъписа — виждали сме и по-големи. Селджуките, да речем. Кръстоносците, които оставиха в Сирия и Палестина, по Егейските острови редица смешни графства, баронства, княжества, осъдени да загинат от само себе си. С една дума, малко ни тревожеше появата на нов вид диваци в Анадола. Така беше до Завоевателя.
Възпявайте, колкото щете, величието му — то е ваше мнение. Ние, владетелите на света по Мехмедово време, оценявахме доста по-ниско този свой събрат. Мехмед беше според нас твърде дребнав като за величие: беше болезнено честолюбив пред всеки враг. Мехмед посвети десетилетие от живота си на войни със Скендербег — арнаутин, отметнал се султанов еничар, планински разбойник. Но Мехмед не миряса, докато не видя края му.
Мехмед вложи нечувани усилия, за да спечели победа над рицарите иоанити, някогашни владетели на Палестина, които сега държаха едва Родос. За нищо на света не бих заложил името си в такава глупава вражда — кому бъркаха тия полумонаси, полупросяци, полукорсари, укрепени върху един беден остров? Но Мехмед веднъж се сблъска с тях, веднъж загуби и не намери покой до самата си смърт. Виждам, за вас е все още тайна накъде е смятал да поведе той войските си през утрото на 3 май. Ще ви кажа: срещу рицарите. И срещу мен. Защото Мехмед подозираше, че тъкмо аз им помагам с припаси, за да устояват на османските обсади. Доколко туй подозрение е било вярно, аз, Каитбай, не съм длъжен да давам отчет.
Бих си спестил казаното дотук, ако то не осветляваше онова, което се случи между юни и юни на споменатите години: моята намеса в борбата между Мехмедовите синове.
Не искам да крия, че тя бе изгодна не само за мен — за всички владетели на света и по-точно, на Средиземноморието. Тя идеше навреме, в навечерието на нов пристъп срещу Запада и приятелите му; тя щеше да отвлече новия султан (който и да би бил той) от предсмъртното намерение на баща му.