Питате ме: защо в тая междуособица съм заложил на Джем — та нали тъкмо той минаваше за живо продължение на баща си — а не на Баязид, когото знаехме за кекав? Защото така се случи, можех да ви отговоря. Но всичко е така отдавна минало, че не си заслужава лъжата. Аз заложих на Джем, отгатвайки, че по-слабият е той. Невинаги надмощието зависи от силата.
Да започна отначало ли? Да.
Когато ми съобщиха, че Джем е прехвърлил границата и се намира на моя земя, веднага наредих да бъде посрещнат с почести и доведен в столицата ми, а Касим бег и караманлиите да се върнат назад и отвлекат семейството на Джем, останало в Коня.
Така той пристигна в Кайро, придружен от малка свита, и беше настанен в двореца на моя дивидар — това е великият ни везир. След два дни, като отпочина и се погрижи за раната си, Джем ме посети. То беше посещение на чиста учтивост — ние още не се познавахме, а и нямаше какво да уговаряме. Все още не знаехме какво става отвъд границата. Тогава аз само предложих на Джем гостоприемство, уверих го, че не ще го предам на брат му, дори Баязид да постави такова условие, и изказах най-общо своята надежда да го видя върху Османовия престол.
При тия мои думи младият султан не ме гледаше в очи. Стори ми се прекалено смирението му, тогава още го познавах бегло, та взимах за смирение това, че Джем бе просто съкрушен и искаше време да се оправи. Разбрах го при втората ни среща — тя беше наистина среща между двама господари. Сдържано и достойно Джем ми изложи своите възгледи върху борбата му с брат си, върху бъдещето на османската държава и на Средиземноморието. Той ми предложи мир — мир до края на живота си (защото не можел да обещае нищо за след своята смърт), ако взема страна срещу Баязид.
— Нима височайшият ми гост смята да прекрати завоеванията на покойния Мехмед хан? — попитах го.
— Не — отговори Джем. — Слава богу, има все още достатъчно земя у неверниците. Ние, борците за една и съща вяра, не бива да допускаме война помежду си.
— И все пак баща ти спечели големите си победи срещу мюсюлмани: Караманбеговете, Узун Хасан. Мехмед хан воюва и против мене.
— Аз не бих вдигнал ръка срещу халифа. Това е моята султанска дума.
Джем не беше първият владетел, с когото ме е срещала съдбата. Но трябва да заявя: единствено в разговорите си с него аз имах увереност, че чувам истина, а не е просто в ход някое владетелско надлъгване. Джем не предлагаше залог срещу обещанията си, защото в онзи миг не притежаваше нищо: не се кълнеше по всички правила. Но зад думите му, кой знае защо, човек не подозираше измама.
При оня наш разговор ние не решихме много нещо. Аз не желаех да се обвържа, преди да е поличало дали Джем ще постигне успех. Според слухове граничните ни земи с Баязид били размирни и той не смеел да изтегли оттам най-добрата си войска. Коня била държана едва ли не под обсада, макар да не се опряла на Баязид. Но навярно дори това, че Касим бег беше проникнал в крепостта без жертви и бе извел из нея семейството на Джем, вече се виждаше достатъчно съмнително на брат му.
За да скъся неговото нетърпение, аз поканих Джем да посети светите места — Мека и Медина. Тъй и тъй не можеше да се говори за борба в Карамания, докато Баязид не изтегли своята войска — Джем имаше едва три-четири хиляди човека, а приятелството ми не се простираше дотам, та да му предоставя свои бойци.
Джем прие с радост поканата — личеше си, че се топи в Кайро. А за Мека потегли чак през късната есен на 1481 година, защото раната му се подвреди и трябваше да я лекува дълго. По нашите свети места той остана цели четири месеца.
През това време събитията не чакаха, много нещо в Анадола се промени. До Кайро често идеха пратеници. От тях научих преди всичко, че Касим бег няколко пъти преминавал границата. Когато той се завърна, беше изпълнен с нови надежди; говореше, работите се редели напълно в полза на Джем. Редица анадолски санджакбегове — това са спахийските началници — открито се обявили срещу Баязид и очаквали брат му като спасител. Най-важният между тях несъмнено беше Махмуд бег, управителят на Анкара.
Джем се прибра в столицата ми през зимата и веднага се впусна в приготовления. Сега — около него гъмжеше от приближените на анадолските бегове, те го убеждаваха, че не е сам и изгнан — Джем видимо се измени. Започнах да се питам дали не постъпих леко, позволявайки на решително по-кадърния, по-обичания от двамата Мехмедови синове да изчака на мира своя щастлив жребий. Каквото и да е, той беше син на Завоевателя.