Съвсем просто, нали? Напразно си мислите, че нависоко, между султани и везири, сметките са по-сложни, отколкото между съседи или съеснафи.
Щом Ахмед паша навлязъл в Анадола, наредил да бъде пленено цялото семейство на Махмуд бегжени и дечурлига — и да бъде отведено в Стамбул. А Махмуд бег, обезумял, се впуснал да преследва еничарите, които карали тия жени и прочие. Сам се наврял в ръцете на Сюлейман паша, управителя на Амасия, бил разбит и убит, а главата му — изпратена на Баязида. Заради такава глупост Джем загуби своя най-надежден военачалник и най-добрата си войска.
Вече посред лято узнахме, че са започнали преговори между братята. Ако Джем би ги водил по-рано, преди обсадата на Коня и поражението на Махмуд, не знаем как биха свършили. Но сега, когато Баязид отнесе победи, отговорът му беше твърд: „Империята е годеница, която не ще има двамина избраници! (Навярно вече сте забелязали слабостта му към народните поговорки; чрез нея Баязид доказваше близост с народа.) Нека брат ми престане да петни с кръвта на правоверни своята наметка и завърши дните си в Ерусалим, извън нашите предели!“
Поговорката на Баязид беше последвана от бързи дела: Гедик Ахмед паша потегли към Киликия — вече по самата граница с мои земи, — където се криеха остатъците от Джемовата войска, за да довърши бунта на Джем.
Чакахме нетърпеливо нови слухове. Боях се не за халифата — сега на Баязид не беше до завоевания. Всяка заран се боях, че ще науча за смъртта на Джем, тя ставаше вече неизбежна. Говореше се, че всичките му съюзници — като изключим Касим бег — са го изоставили, че Джем скитал отново само с няколко хиляди мъже из Киликия или Ликия — покрай морето. На два пъти — по настояване на майка му — проводих пратеници да му предложат гостоприемството ми. Това настояваше майката.
Защо го подчертавам ли?
Защото между владетелите няма приятелство. Аз съчувствувах на Джем, но не можех да държа при двора си един охотник за Османовия престол, когато на този престол седеше законно брат му. Трябваше да запазя някакво привидно приличие в отношенията си с османците. И ако предложих закрила на Джем, направих го с пълната вяра, че Джем не ще приеме. Вече го познавах. Джем не обичаше благодеяния.
Моите пратеници изчезнаха. Гедик Ахмед пазеше добре границата.
Още няколко думи. За деня, в който ми съобщиха, че Джем е потърсил убежище другаде. Помня, преди всичко почувствувах облекчение — нямаше повече да бъда страна в една мътна работа. И веднага след това — гузност. Нея отнесох в гроба; тя бе причина за всички мои по-късни опити да помогна на Джем, много гласни, показни опити. Те бяха предварително осъдени и аз знаех, че са. С тях само се мъчех да убедя някого (може би една майка, а може би и себе си), че не съм изменил на своя съюз с Джем.
Непризнато се страхувах Джем да не застане край смъртното ми легло и да ми търси сметка. Джем не го стори, беше ми простил. Всред всичко, което той преживя, аз съм бил, изглежда, най-дребното му огорчение.
Не ми прости друг — майка му, макар никога да не изговори укор. (Та нали и тя, и жената, и синът на Джем султан преживяха на моя трапеза дълги години, разчитаха на мен за Джемовото спасение.) Майката го съзнаваше и ми благодареше с дълбоки поклони — те навярно са били тежки за една владетелска дъщеря и съпруга. Укорите си тя преглъщаше, но аз ги усещах, защото бяха и мои собствени угризения, ако някога бях предложил на Джем не само покрив, а и войска, ако бях застанал твърдо зад гърба му, много нещо би протекло другояче. Може би Джем би бил наистина султан. И — повече: може би аз нямаше да бъда последният халиф от кръвта на мамелюците. Защото Баязидовият наследник — Селим Страшни, навярно сте чували — довърши халифата на арабите.
Впрочем това бе думата на последния арабски халиф.
Четвърти показания на поета Саади за случилото се през юни 1482 година
Вие не познавате Ликия.
Струва ми се, по света не би се намерила среда, която поточно да отговаря на нашите мисли и мъка от Ликия през онова лято на 1482 година.
Планините на Ликия са съвсем голи. Някога, говорят, по времето на финикийци и елини, били покрити с кедрови гори. Но нали кедърът е особено пригоден за кораби, в течение на векове кедровото дърво от Ликия е плувнало — разнасяйки нетърпеливата жажда на пътешественици, търговци и корсари — по всички световни морета.