Тогава, през 1482, в Ликия не бе останала следа от дърво или храст. Порои, бури, пустинни ветрове бяха не само оголили планините й-бяха ги превърнали в някаква невиждана, злокобна пустиня. Ликия надвисваше над нас в кървавочервени, изветрени пясъчници; Ликия слизаше към брега в едри плочи, сякаш огромен покрив, върху който не може да закрепи крак никой кон; Ликия стенеше и се оплакваше със свистенето на безбройните си тесни клисури — самата Ликия бе една жежка, безизходна мъка.
Из тази Ликия се лутахме ние — няколко хиляди победени мъже, загубили вяра в късмета си. Един бог знае защо именно се лутахме, а не стояхме на място; никоя част от Ликия не ни предлагаше повече от друга, навсякъде очите ни срещаха същия отказ на природата да ни помогне, приюти и утеши.
При все това ние крачехме. Заобикаляхме по кози пътеки чукарите, слизахме в проходите и изкачвахме с триста мъки плочниците. Топяхме коравия като камък пексимет в някой извор под сипея, почивахме час-два. Пасяхме конете в някоя долчинка, покрита с пустинен лишей, нощувахме върху голата скала. Един дълъг керван от човешки сенки блуждаеше из Ликия, без да знае какво търси.
Не, все пак знаехме нещо: Баязид рано или късно ще научи, че сме тук, върху безмилостната земя на Ликия. Тогава Баязид дори няма да ни нападне. Той ще огради планините с верига предана войска и ще чака. Ще чака месец или година, докато изкапем съвсем, докато пустинният вятър пресуши или зарази изворите, докато конете ни паднат и свърши пексиметът. Така Баязид ще победи, без да е пролял братска кръв.
Не ще има кръв. Труповете покрай скалите ще бъдат съвсем сухи; кожата ще звънти, изпъната върху ребрата им, а очите ще бъдат дълбоко вкопани, сухи и те.
Всеки от нас през ония непоносими юнски дни на 1482 бе преследван от видението на собствената си смърт. Затова бяхме тихи. Керванът ни се изнизваше като болна змия през теснините — без звук.
Вие сте твърде далеко от нашето време, всичко у вас е различно. Не познавате чисто мъжкото тържество след една победа, в която са участвували ръцете ти. След битка, от която си спомняш лицето на своя враг, из която си изнесъл пленено оръжие или си извел вражи кон. Нашите победи бяха сетивни, затова за вас радостта след такава победа е чужда.
Но ние бяхме различни и в друго — в примирението, последвало един наш разгром. То не бе плахост или невяра; просто съзнание, че не си успял и трябва да понесеш онова,което произтича от поражението ти — мъки, глад, смърт. Точно така мислехме ние през дните ни в Ликия: бяхме загубили, оставаше да изчакаме своя край. Няма милост за победения и не разчитахме на милост.
Не зная какво би станало с Джем, ако и тук не ни следваше Касим бег. Не Джем, а Касим не искаше да приеме нашето поражение. През няколкото кратки седмици — докато жънехме нетрайни победи из Карамания и Анадола — Касим беше се видял възкресител на своята затрита държава. Касим бе сключил договор с Джем, че земята на Караманогулл ще бъде отново свободна, щом Джем победи. Сега Джем можеше да се отпусне в смъртта — тя не би попречила да преживее държавата на Османовци. Но Касим знаеше, че неговата смърт ще бъде краят на Карамания, пълният.
Гледах го как денонощно бди над Джем. Той го убеждаваше, че не всичко е загубено, че поражението на Махмуд бег е чиста случайност, а тържеството на Баязид — без основа.
Джем го слушаше с безразличие, от което настръхвах. Сякаш Касим говореше не нему, а просто виеше мъката и надеждите си срещу пясъчника на Ликия.
Все тъй ще ги запомня двама през онези дни; Касим изпънат от воля и Джем — чужд на всичко, отрешен.
Така беше до часа, в който ни застигна румелиотът.
Ще ви се стори невероятно. И все пак някой измина пътя от Адана (където държеше основните си сили Баязид), търси ни и намери в безразборно струпаната Ликия.
Беше привечер. Привечерите в Ликия не носят спокойствие, както другаде. Още по-потискащо се изрязват там червените скали върху червеното вечерно небе, а сенките им покриват плътно впадините, мастиленочерни, студени като гроба.
Бяхме разпрегнали и разседлали, защото се готвехме за нощта. Мъжете стояха във върволица към извора — навярно едничкият извор на ден път оттука. Всеки загребваше своя съд или мех вода, трийсетина глътки, не повече. Тя трябваше да стигне за ездача и коня.
Непознатият се смъкна при извора някъде изотгоре, откъм скалите. Сетне научихме, че е държал все билото — доколкото може да се говори за било в Ликия, — дано ни открие. Забелязах го още когато се смъкваше из сипея, полу на крака, полу по задник. Отначало слънцето го оцветяваше червено и той изглеждаше измислен. Рекох си, че вече започват видения — нищо в пустинята не е така действително, както виденията.