— Какво пречи да извадиш кестените из огъня с техни ръце, султанъм?
— А защо да мислим, че те не ще прозрат сметките ни, Касим бег?
— Нямат голям избор — натъртено отговори Касим бег. — Както нямам избор и аз. Защо трябваше да повярвам, че ще удържиш договора си с мен, ако успееш? Повярвах — какво ми остава? Длъжни са да ти вярват и те, това е простата истина.
Знаех, нищо не дразнеше слуха на Джем повече от ония истини, които се наричат прости. За него те бяха не прости, а животински, все му се струваше, че човешката истина трябва да бъде именно сложна.
— Е, добре — каза след някое време Джем, заговори горчиво. — Щом стигнахме до простите истини: каква ще бъде твоята печалба, ако аз пренеса бунта си в Румелия?
— Съвсем проста — отвърна с достойнство последният Караманоглу. — Докато ти отвличаш силите на Баязид в Румелия, аз леко ще отърва своята земя. И ще се сбъдне онова, което ти подписа, султанъм: държавата на Караманогулларъ ще оживее.
— Да… — призна Джем. — Смешно е наистина, че най-близкото до ума така бавно стига до ума ми…Свободен си, Касим бег. Само те моля да извикаш румелиота.
Онзи направо изглеждаше прероден. Възбудата, вниманието на нашите, а навярно и водицата му бяха върнали сила. Сега видях и че е жилав, изпечен мъж с умно лице. Никак не приличаше на луд.
— Трябва да ти донеса, султанъм — започна непитан, — имената на тримата санджакбегове, които ме изпратиха: Чирменския, филибешкия, Димотишкия.
— Подозирах — отговори Джем. — Точно техните санджаци имаха най-много вакъфска земя до законите на баща ми. И какво точно ми предлагат те?
— Предлагат ти да се махнеш от Ликия — това е смъртен капан. По пътища, които сам избереш, се прехвърли в Румелия. Щом Баязид научи, че не си вече тук, ще обере и войските си. Тогава и ние ще се приберем по своите санджаци. А ти ще ни дадеш знак, че идеш. Толкова се иска от тебе.
— Това обещание чувам не за първи път. С него ме извика из Кайро анадолското спахийство. За да побегне при третия бой. Какво ще бъде, ако и румелиотите отведнъж решат, че властта на Баязид не е така черна?
Спахията смутено замълча. Не знаеше как да отговори или пък считаше, че ще изрече дързост. Вече освестен, той явно благоговееше пред своя повелител.
— По-лошо от Ликия не ще бъде, султанъм — каза най-после. — А виждаш ли… как да река?… Ако трябва да търсиш подслон, де… по-леко ще ти бъде при тях.
— При кои? — не повярва на ушите си Джем.
— При неверниците — измънка предпазливо спахията. — Те са халтави, нали ги знаем. При тях убийството е смъртен грях, такива са. Ще те пощадят, наполовина си техен.
Боях се, че Джем ще избухне. Дори аз, най-близкият му, не успявах да предвидя до какво довежда Джем напомнянето за неговия произход. Понякога той го приемаше едва ли не като ласкателство, а други път пламваше, сякаш ударен през лице с опакото. Сега май стана това.
— Цял съм правоверен! — изговори Джем със съвсем неприсъща му надменност. — Чудно ми е, че войниците на моя баща сами ме тласкат към едно забравено родство. Аз се боря и ще победя като Османовец, запомнете това!… Можеш ли да потеглиш утре заран? — промени глас Джем.
— Ще мога.
— Вземи кон, пексимет ще ти дадат. Занеси на санджакбеговете, че съм съгласен с думата им. Нека ме чакат! Ще извърша всичко по човешките сили, за да застана на румелийските граници. Тогава ще ви чакам пък аз.
— Вярвай в нас, султанъм! — почти изрида онзи, трогнат от тъй доверчиво величие. — Кой спахия на Румелия не ще поеме след Джем? Слънце наше! Жива ръка на покойния Завоевател!
Джем стоеше пред румелиота, тържествен, без да забележи как нещо налудничаво се прокрадва в тия твърде леки обещания, в тия плачливи възхвали.
А аз през онези дни в Ликия бях така сраснат с мисълта за своя край, така непрестанно бе пред очите ми моят труп, прострян под скалите, сух като отдавна отсечено дърво, тих и успокоен — най-вече успокоен, свободен от нужда да се движи и страда, — че сега ми се стори нетърпимо, дето този час на сладко небитие се отдалечава и отново съм длъжен да живея. Ако искате, вярвайте: трябва да си бил лете в Ликия, да си бил победен и част от една осъдена войска, да си поет и влюбен, и присъствуващ на мъките на своя любим, за да разбереш колко нежелан може да изглежда животът.
Спомням си, преди да си отиде, спахията ни обяви своето име и чин — бил алайбег на Виза, казвал се Исмаил. Изпратих го с очи. Чувствувах се отпаднал. Легнах върху пясъка. Вгледах се в небето — нощем над Ликия то е съвсем черно.
Джем седеше до мен. Ако протегнех ръка, бих го допрял. Не исках. Усещах, че цялата ми преданост е недостатъчна да извлече Джем от неговото усамотение. „Колко много неща, боже — помислих си: — честолюбие и гордост, отговорност пред историята и неотговорност към деца и майка, воля и безпомощност — колко много неща си натрупал, за да направиш от мъжа най-самотното същество на света…“