„Би ли имало победа и без Мехмед хан?“ — мислех объркано. Все още не знаех какво ще предприема, а вече трябваше.
Двамата балтаджии пред султановата шатра се отместиха — имах право да търся султана дори невикан.
В шатрата донякъде виделееше. Светлината тук беше червена заради кърмъзеното платно. Десетината крачки до пердето, зад което бе постелята на господаря, извървях на пръсти — сякаш идех за кражба или по-лошо. И пердето дръпнах така, крадешката.
Мехмед хан лежеше неподвижно върху тигровите кожи, но от първи поглед личеше, че спокойствието му не е сън. Имаше нещо напрегнато, измъчено и тревожно по това лице, като че сам Мехмед хан е усещал през последния си миг колко ненавреме ни оставя.
Наведох се над него.
На картините, които ми показахте сега, Мехмед хан не си прилича твърде. Види се, рисувачите са пожелали, щом не могат да ви удивят с красотата на султана, поне да ви го покажат внушителен. А той беше друг, уверявам ви.
Преди всичко — смешно дребен. Казват, у тъкмо такива, смешно дребни мъже, се настанявало голямото честолюбие. Мехмед хан страдаше от ниския си ръст. При всяка своя среща с него аз забелязвах как той — владетелят на половина свят, заплашващ другата му половина — седи винаги изпружен на миндера, държи съветниците си на пода, за да стърчи с цяла глава над тях.
Има хора дребни, а добре скроени, у тях дребнотата минава за изящество. Не и господарят ми. Той беше уродлив — мир на духа му! Като че от месото, потребно за голям човек, аллах бе направил малък, сплесквайки го отгоре надолу. Мехмед хан не можеше да събере пръсти върху корема си; краката му никога не опираха пода, люлееха се при всеки от тъй честите султанови изблици на гняв или веселие. Защото у този човек едното най-внезапно сменяше другото — понякога ми се е чинило, че в набитото му тяло има прекалено много кръв, тя сякаш се блъскаше в своя недостатъчен съд и предизвикваше гърчове, съвсем невъзможни за предвиждане.
Уродливо — прости ми, боже! — би било и лицето на нашия господар, ако не го осветяваше страшно подвижният, остър, дълбок ум на Завоевателя. Наистина акъллията човек няма как да бъде докрай грозен, невъзможно е. Впрочем, макар бог да бе сподобил султана ни с повече широко, отколкото дълго лице, макар под него да висеше надиплена гуша, която го свързваше направо с трупа, макар на това лице прекалено тънкият и изгърбен нос и съвсем малката, без горна, но затова пък с дебела долна бърна уста да изглеждаха несъразмерни, а очите му да приличаха на дупчици върху мишена — при всичкото това Мехмед хан не беше грозен в лице.
През оная заран, прострян върху тигровите кожи, отметнал назад глава с щръкнала, рядка, остра като тел рижа брада, Мехмед хан ми се стори страшен. Навярно поради израза, за който вече казах.
Взех ръката му — още не исках да повярвам в най-лошото. Тя тежеше и помръдна нацяло, без да се прегъне. Тогава изведнъж се уплаших, че съм престоял тук твърде дълго. С труд подредих мислите си, с още по-голям труд ги изкарах нанякъде.
— Юнус — казах отново вън и забелязвайки с ужас как станът полека се разбужда. — Доведи ми носачите на Мехмед хан!
Те скоро дойдоха с варакосаната носилка на султана. Накарах ги да влязат сами в шатрата, докато мърморех нещо несвързано за болестта на Мехмед хан и как го присвивало по-силно, ако опитал да спусне крака. Загубиха лице едва когато вътре, като се стараех да си придам жестоко спокойствие и решителност, им наредих да натоварят Мехмед хан, седнал в носилката.
Беше мъчно. Трупът тежеше двойно, при все че Мехмед хан и без двойното не би бил лек. Изблъскахме го някак през вратичката, но той упорствуваше, беше вече изстинал. И така, залоствайки го напреки, наметнат как да е със сърмения му халат, спуснахме пердетата. Но не съвсем. През процепа им исках да се виждат от султановото лице и едната ръка.
Тя се залюля отмерено при първите крачки на носачите и — погледнато отдалеко — изглеждаше, че Мехмед хан поздравява войските си.
Не бих пожелал никому своето място през оная утрин на май. Яздех вляво от носилката; от време на време се навеждах към вратцата й, сякаш нещо съобщавам или получавам заповед; пред носилката яхаха султановите балтаджии (подкарах нарочно всички ония, които може би подозираха истината), а зад нея — две еничарски орди.
Все пак най-опасното беше през стана. Тук бяха събрани ония, които биха се вдигнали на бунт, щом узнаят за смъртта на господаря. Преминах като по жар между шатрите. Хиляди шатри, плашех се, че не ще свършат, докато този платнен град не остана зад нас. Напред, на час път, белееха минаретата на Скутари, а отвъд тях — по хълмовете на отсрещния бряг — изплува из утринта и Стамбул.