Чужденецът бе го слушал с тънък присмех в очите, донякъде с презрение.
— Аз потърсих убежище при вас не случайно — отговори той. — Не искам да се върна в християнска земя. Аз вече не вярвам.
Последните му думи тежаха от ненавист, сякаш се сърдеше някому, дето сам е загубил вяра.
Джем се сепна — беше на осемнайсет години, султанов син, галеник на дома Османов и прочие. Нищо не знаеше тогава още Джем.
— Добре, добре — отстъпи лесно той. — Ще питам по-горе. Там ще оправят работите. А ти, ефендимис, не се бой! Ще видиш, че и мюсюлманите са хора.
— Не се боя — мрачно отговори онзи, съвсем непокъртен от благоволението на шехзаде. — А щом при двора ви не можел да живее жив неверник, готов съм да приема исляма. Веднага.
Тогава Джем трябваше да се посъветва с първенците си. Както знаете, повечето от тях бяха карамански бегове или пък ние, също такива зелени и отнесени като Джем, та не измислихме много нещо: нека чужденецът приеме нашата света вяра и остане при двора ни. Кому ще пречи? А може и да потрябва.
Когато му обявихме Джемовата воля, чужденецът застана на едно коляно и свали ножа си. След това бяха определени свидетелите на тайнството. (Както навярно очаквахте, Джем посочи Хайдар и мене.) Цялата работа свърши за половин час. Спомням си думите на онзи, докато се мъчеше да завие гъжва около главата си, пък му пречеше дългата коса:
— Наречете ме Сюлейман! Това е по вашему Соломон, нали? Аз съм тъкмо Соломон, мъдрецът. Защото съм по-мъдър от всички вас, взети накуп.
Ей такъв човек беше Сюлейман, към когото вървях през онази утрин в Ликия. Дързък до наглост, студен, непроницаем, озлобен на цял свят. При двора ни в Карамания той изпълняваше службата оръжейник, понеже знаеше твърде много за оръжието. Гледаше си работата, оръжейната ни блестеше от чистота и ред, а иначе траеше. Само една вечер, когато някак попадна в дружината развеселени поети около шадравана, когато ширазкото вино развърза езика му — все още недоучен в османския, — Сюлейман проговори.
— Блажени са малките духом — каза Сюлейман.
— Тоест как? — попитах аз, пиян повече от него.
— Ей така. Много блажени.
— Тъй дребни ли ти се струваме, Сюлейман? — щях да се обидя, но нали бях пиян.
— Съвсем. Деца сте вие и като всички деца не умеете да се радвате на детинството си.
— А по какво отличавате мъжете при вас?
— По това, че са нагазили до гуша в лайна. — (Извинете, това са негови, не мои думи.) — И че могат да се теглят и мятат колкото си щат, спасение няма.
— Не ми изглеждаш дотам мръсен, Сюлейман. Миришеш — подуших го пиянски — на чисто ливанто.
През мъглите на ширазкото вино Сюлейман ме измери много строго. Вече докарваше на трезвен.
— Ако ти си вярвал някога, както вярвах аз, и ако си видял след туй, което съм видял аз, за тебе, Саади, макар че си поет, лайна би било твърде слаба дума.
Не помня какво му отговорих, навярно някоя глупост. Та това беше разговорът ми със Сюлейман, а не вярвам, че друг го е разговорил повече. Да се обръща към миналото си, той явно не обичаше, нашият весел двор явно го дразнеше, а за бъдещето си Сюлейман никога не загатна — и на себе си, и на нас той изглеждаше човек без бъдеще.
Докато вървях между войниците и го търсех, питах се за какво ли точно той е потрябвал на господаря ни. Джем не бе проявявал особена милост към него — Джем, както всички нас, избягваше близостта на Сюлейман.
Открих го съвсем настрани от някаква тайфа караманлии, които правеха утринната си молитва. Сюлейман, излегнат, подпрян на лакът, ги наблюдаваше с присъщото му студено презрение. Виждайки, че го наближавам, Френка не изрази нищо — и аз струвах за него колкото полудиваците от Карамания.
Предадох му Джемовата заповед и двама — след като Сюлейман прибра клашника си, чула и торбата пексимет — тръгнахме назад.
Джем ни чакаше нетърпеливо, познавах добре проявите на нетърпение у него.
— Сюлейман — обърна се той към Френка, — днес ще ти възложа много повече от живота си.
Онзи само леко се поклони.
— Днес ти ще заминеш при рицарите и ще ги помолиш от мое име за това, което някога потърси при мен: убежище.
Сюлейман не отговаряше. Забелязах как лицето му става по-зло отвсякога, как очите му се присвиват като пред бой и снишава врат, и разставя широко пети — какво го прихвана?
— Султанъм — обади се след цяла вечност, — не е работа на слугата ти да пита, но аз ще те попитам, за да не ме укориш някога: откъде ти дойде наум да търсиш убежище на Родос?
— Аз не съм длъжен да давам отчет на своя слуга, Сюлейман — каза Джем, — но ще ти обясня: ние ще гоним Румелия. Не сме птици да прехвръкнем, нали? Първият остров на север от нас е Родос.