„Аллах, подкрепи ме през днешния ден!“ — призовах аз.
След страха бях се отпуснал на седлото като смачкан; усещах изнемога. И току се сепнах: за каква отминала опасност бях споменал, та истинската опасност започваше едва сега!
Ще възразите, че за един първи съветник и втория управник в държавата такъв ден е винаги тежък — денят, в който се разминават две власти. Прави сте само донякъде, защото при нас то е по-особено и много по-трудно. При нас войската въстава по правило след всяка султанова смърт; при нас всеки, който е мечтал да надене везирския халат, хвърля всред еничарство и духовенство цялото си състояние, за да ги привлече, настрои, използва тъкмо през този ден междуцарствие.
Малцина наши велики везири са оживели след такъв ден, броят се на пръсти. Както и да си давах сърце, не вярвах да бъда между тях. Друго сега ме тласкаше към Стамбул — не надежда. Знаех, че през няколкото часове, които имах за себе си, аз, Нишанджи Мехмед паша, съм властен да реша бъдещето на империята. По-точно: да опазя и продължа делото на своя велик господар.
Не единствено аз подозирах опасността, която го грозеше; тя бе широко известна. Но не можех да разчитам, че още някой (освен мене, простете) ще се прежали жив, за да попречи на почти неизбежното: на едно връщане към времето отпреди Мехмед хан.
Вече казах — духовниците ни бяха засегнати от законите на Мехмед хан. Те щяха да използват смъртта му. И имаха на какво да заложат. Съвсем законно, дори без насилие. Те се облягаха на шехзаде Баязид.
Радвам се, че историята е потвърдила моето мнение за Баязид II, някога аз не смеех да го изкажа гласно. Впрочем за Баязид вие знаете повече от мене, аз не го видях владетел. Но той ми се струваше сбъркан дори като шехзаде. Не можех да определя защо изпитвам неприязън към него, той се държеше твърде добре и с мен, и с останалите стълбове на държавата. Говореше се много за неговите дарби — бил отличен стрелец с лък, ненадминат; владеел дълбоко богословието и звездословието.
Мълвеше се още, че дарбите на шехзаде били открити, чак показни, а друго нещо — пороците му — скрити. Но никой не би ги допуснал у него. Този млад тогава мъж имаше едно голямо качество: самообладанието. Той никога не изля пред чужди очи своя гняв или просташко веселие, както обичаше да прави баща му; Баязид никога не загатна какво предпочита и кое го дразни. Тъкмо това плъзгаво съвършенство ме отвращаваше от него. Не само мен, разбира се, макар историята да ме сочи едва ли не като едничък негов противник.
Късогледи намирах онези — еничарските аги, моллите, някои от старите или снетите везири, — които се прехласваха пред Баязид. Такъв един — преценявах аз — би измамил и собствената си майка (впрочем трябва да напомня, че тя и до днес не е известна. Баязид никога не й оказа почит, не я назова, а самият Мехмед хан беше забравил своите момчешки увлечения). Духовниците видимо се надяваха, че човек, въведен в божествените науки и смирен правоверен, ще ги изведе из унижението и бедността, в които ги натика Завоевателят. Тъкмо тези техни надежди ме навеждаха на мисълта, че и благочестието — както всичко у Баязид — не бе случайно.
Своята оценка за нашия бъдещ повелител аз съставям не днес, подир историята. Имах я още по времето, когато Мехмед хан отпрати синовете си, единия — в Амасия, а другия — в Коня, като бейлербейове.
Това се изтълкува по разному: било страх пред синовен заговор и междуособици, било желание младите султанови синове да се изучат в управлението. Аз, чини ми се, го разбирах по-вярно. Мехмед хан бе така здраво сраснат с живота и с всичко, което взимаше, което тепърва смяташе да получи от него, че не му се щеше да има пред очи своята присъда — синове, които чакат бащината си смърт, за да се превърнат във владетели. Затуй пък една подробност — че Мехмед хан задържа като заложници в Стамбул своите внуци — ме караше донякъде да вярвам на слуховете. Мехмед хан не се оставяше на случая; той винаги сам водеше съдбата и — дори от върха на мощта си — не изпускаше сгода да се осигури.
Въпреки своята неприязън към Баязид, чието възшествие — в това не се съмнявах — би ни върнало далеко назад, днес аз бях длъжен да му съобщя тъжната вест и да удържа столицата, докато той пристигне и поеме властта.
Наглед съвсем просто. Дори в Стамбул да избухнеше метеж, аз щях да бъда оправдан, той бе неизбежен. Какво ме е тревожило тогава? — питате. Не мога да го скрия, то стана известно само ден по-късно: аз не исках за султан Баязид.