Намеквате ми, че не било моя работа да пробирам султан за османците. Зная го. Но ние всички бяхме прекалено свързани с делото на Мехмед хан, бяхме дали за него най-добрите си години, кръвта си. Кой ще ме убеди, че нещо, което ми е струвало така скъпо, не било моя работа?
И после, признавам, че през утринта на 3 май аз още се мъчех да надхитря съдбата. Това, че укривах смъртта на Мехмед хан, не биваше да се тълкува като неподчинение на шехзаде Баязид. Напротив, той трябваше да ми благодари, загдето отлагам еничарския метеж до възшествието му.
Бяхме стигнали Скутари на Босфора. Накарах нарочно носачите и балтаджиите да се натоварят на сала заедно с носилката. Двете орди еничари ни следваха в няколко големи каика.
Улиците бяха почти пусти. Войската седеше на стан в Ункяр чаири, а в Стамбул живееха все още малко мирни хора, градът не беше се оправил след дългите обсади и завоеванието. Редки минувачи се покланяха доземи пред носилката; тежката ръка на Завоевателя климаше като за поздрав; аз, прималял, водех коня си и се молех час по-скоро да стигнем Топкапу.
Пазачите пред двореца се разтичаха, отвориха вратите. Преминахме през трите празни двора — и придворните части бяха на Ункяр чаири — и най-сетне се видях пред Мехмедовите покои.
В третия двор бях отново сам с Юнус и балтаджиите. Наредих да изнесат трупа и го положат върху султановото легло. Струваше ми се, че смъквам планина от плещите си, когато два пъти превъртях ключа в бравата на височайшите покои.
Навън ме чакаха носачите, балтаджиите, Юнус. Без приказки им посочих новата хазна. Знаех, че вътре няма нищо — Мехмед хан не успя да пренесе съкровището си от Еди куле. Сега всички, които бяха придружавали султана ни в последния му път, един след друг се изнизаха в тъмния трем на хазната. Аз завъртях и нейния ключ и го окачих при другия на пояса си.
Край!
Тогава, спомням си, усетих как треперят краката и ръцете ми, просто ме тресеше. Какво бях спечелил с тоя напън ли? Много. Време. Трябваше да използвам разумно своята печалба.
Писмата написах в диванхането сам. Никога не бях писал нещо тъй дълго, за тая работа си имаме писци.
Помня, след като свърших първото писмо, дълго преседях в полумрака на диванхането. Събирах сили за второ, за своята смъртна присъда. Който и от двамата султанови синове да заемеше престола, не би ми простил, че съм написал две наведнъж, че съм играл двойна игра.
За малко не реших да си остана с първото — до Баязид. „Защо не спра тук?“ — мислех си, а хубаво знаех, че не ще спра. Успехът на Баязид така и така означаваше гибелта ми, нали бях част от спахийството, нали бях участвувал в мерките на Мехмед хан срещу светата ни църква. Ще рече, не чак толкова съдбоносен би бил изборът ми; моята беше изпята.
Когато осъзнах тази последна мисъл, вече ми олекна. Съвсем бързо скалъпих второто писмо. Късо, от няколко думи. Смуших го под фереджето си, навън излязох само с един свитък в ръка. Веднага намерих гончията, който ми трябваше: мой човек, безбуквен. Той щеше да язди, сменяйки конете на всеки мензил, до Амасия. „На всеки мензил!“ — подчертах му. По моя сметка това правеше единайсет дни път.
Втория гончия търсих по-дълго, всички ми се струваха ненадеждни, за да им поверя живота си. Докато се сетих, че тази работа ще свърши най-добре Юнус, немият. Изкарах само него из хазната, разкопчах го до голо и прилепих върху черната му кожа своето писмо.
— Жив или мъртъв! — шепнех в ухото на Юнус, а ми се чинеше, че викам и ме чува цял Стамбул. — Но по-добре жив стигни Коня! Не сменяй коне само на мензилите — на всеки три часа! Избягвай срещи, крий се вдън земя! За седмица да бъдеш в Коня. Ето ти много пари, ще подхвърлиш, комуто трябва. Да не си дал знак, че те изпращам аз, чуваш ли! Не ме познаваш, ти си ничий! В Коня ще търсиш Джем.
Май от отзарана не бях посмял да пропусна дори в мислите си това име (Джем!), макар че заклинах аллаха за помощ, заради Джем, заради делото на Мехмед хан. „Боже, бди над черния ням! Бди над бойците си! Какво означава недоволството на неколкостотин молли и кадии, загдето са им измъкнали кокала? Не молитва ти трябва, боже, а победа на вярата. Ние ще ти я поднесем!“
Навярно никога не съм се молил така горещо, с цяло сърце, както през онзи ден. И веднага трябва да добавя: бог не чу молитвите ми. Може би наистина много са го разгневили дързостите на Мехмед хан и нищетата на църквата ни.
През часовете, които последваха, аз вече не живеех — бях се превърнал в изтръпнало дърво. Вървях между хората, отговарях на въпросите им, а ме нямаше. Бях с цялата си мисъл при Юнус.
Бог ме наказа, вярно, за моето вмешателство в световните събития, но нещо ми и спести: очакването. То свърши още на следния ден привечер.