Затворен в конака си (гледах да не се мяркам навън), чух как отдалеко се навдига глъч — почти недоловим, можеше да го вземеш за разредена тишина. Но аз вече бях целият слух, та не ме измами: из улиците на Стамбул се задаваше войска. Коя? Само от Ункяр чаири, друга нямаше. Тоест, в стана бяха научили за смъртта на Мехмед хан и са побързали да се явят в столицата, дано не изпуснат обира и палежа. Напразни останаха усилията ми да откъсна Азия от Европа — още вчера бях заповядал нито един кораб да не премине Пролива насам и нататък.
Очаквах, че до вечерта ще се преселя в един по-добър свят като първа жертва на метежа. Но аллах пожела да изкупя с още една нощ мъки грешката си. Цяла нощ чувах писъците откъм Еврейската и Гръцката махала; цяла нощ гледах отблясъка на пожари в Босфора. За бягство не мислех — конакът ми беше ограден от еничари. Но и да ги нямаше, уверявам ви, не бих побягнал. Защо? За да умра седмица по-късно по заповед на новия султан, за това ли?
Колкото да го наричате невероятно, не опитах бягство и по друга причина: щом нещата бяха взели тъкмо този обрат, аз наистина трябваше да си отида. Защото бях част от Мехмедовото време, защото не бих имал място в една другояче уредена Баязидова държава. Не биха ме търпели и аз не бих ги изтърпял.
Смъртта посрещнах — смея да твърдя — спокойно. Мъчеше ме само мисълта, че може би повличам след себе си оногова, за чието тържество бих загинал охотно; боях се, че съм подвел Джем, надеждата на Мехмедовите войници. Ако ме убедите, че не моята постъпка го е тласнала из пътя му, не ще съжалявам, загдето бях извикан из небитието.
Но вие мълчите. Изглежда, не сте наясно кой е бил първопричина за бунта на Джем. Или пък не ви засягат угризенията на един отдавна мъртъв стар войник.
Свършвам. Не мога да бъда свидетел по онова, което се случи след 5 май 1481. Убиха ме на 5 вечерта.
Показания на Етем, син на Исмет, за случилото се между 8 и 22 май 1481
Черния ням ми доведоха по обед на 8. Доведе го Ахмед, балтаджия на нашия господар Синан паша, анадолски бей-лербей.
— Отде ти скимна да уловиш тоя, че и да ми го водиш? — попитах. Аз бях балтаджибашия, началник стража, и не обичах да ме търсят за какво да е.
— Не е чист — отговори Ахмед. — Препипай го, и ще видиш, бога ми!
— Ами защо мълчи като риба бе!
Ахмед сръга оногова и той зина, та показа отрязания си език.
— Щом е ням, щом препуска бясно, а таман преди града свърна към гората, ти какво ще си помислиш, а? — настоя Ахмед.
— Право — взех да угаждам нещо мътно и аз. — Неми държат само везирите… Затвори я тая уста бе! — онзи почна да ме ядосва, зееше толкова време.
Улових черния ням за раменете и го стърсих здравата. Той се сви, чакаше бой, види се. Ама мълчеше, какво да не мълчи, нали нямаше език.
— Развържи му ръцете, нека с ръка покаже! Накъде, а? По това, как немият наведе глава и сякаш се заби в земята, разбрах: решил е, че не му стига акъл за усукване и приема боя. Аман от разправии!
— Слушай! — вдигнах с юмрук брадата му, та да не си крие очите. — Аз ще питам, ти ще отговаряш. Султанът ли те праща? Садразамът ли?
Питай си ти! Немият се блещеше като улав.
— Смъкни му ризата и го простри! Сега ще си спомни чий е!
Тръгнах да доведа биячи, а Ахмед ме извика назад:
— Балтаджибаши, книга някаква изпадна! Под ризата му беше.
Я, книга! Ами защо по ням, за тая работа са татарите. Ясно, някой е искал да не се познава, че изпраща писмо. А Ахмед е пипал бързо, та черният не е успял да глътне книгата.
Оставих ги двама в кауша, пък аз отърчах при кехаята на моя господар.
— Дома ли е пашата? Има нещо да му обадя.
— Дома — рече кехаята, — върви!
За Синан паша, ако питате, той беше голям човек. Викат, някога бил грък. Взели го, когато събирали момчета за еничари. Сетне се отличил вече, станал ага, а като ага спечелил милостта на Мехмед хан при боевете за Стамбул. Нали грък, бил у дома си, езика знаел, пътищата, та много помогнал. Тогава Мехмед хан му дал, как да ви кажа, не своята дъщеря, ами дъщерята на оная жена, която преди това родила Баязид от Мехмед хан. Султанът отпосле я отстъпил на някакъв големец и от него добила дъщеря. Та, без да е султанска кръв, тя беше сестра на шехзаде Баязид.
От сватбата нататък на Синан ага така потръгна, че стана Синан паша и смени няколко санджака, докато получи Анадолското бейлербейство. По онова време, дето питате, Синан паша сигурно беше на петдесет. Друго за него какво да кажа — не беше лесно да му служиш, придирчив такъв, пък и стиснат, лека му пръст. Аз затова много се надявах, че ако му занеса някоя важна вест, ще се поотпусне, нали така?