Заварих го в селямлъка му, дремеше. Няколко дни беше се трепал да набира юруци (спахиите бяхме вече отпратили на Ункяр чаири), а го чакаше и път — след ден-два сам потегляше в поход.
— Паша, рекох, — уловихме гончия, ням. Книга намерихме на него, та ти я нося.
Синан паша рипна от миндера и измъкна писмото из ръцете ми.
— Викни кехаята! — заповяда. Викнах го.
— Чети! — заповяда.
Мене никой не ми беше наредил да изляза, та чух.
— „До моя високославен господар. Днес, на 4 ребиул евел 886 година, почина в бога всесветлият султан Мехмед хан Гази. Смъртта му е скрита от войската, а войската се намира на Ункяр чаири. Оставам на заповедите на моя високославен господар.“
— Кой е тоя господар бе? — издърпа пак книгата Синан паша и я зазанича, уж ще я прочете. — Име няма ли си, а? Кой писал, кому писал?
— Няма — отговори кехаята.
— Ама как! — чак сега Синан паша се сети какво е чул. — Умрял Мехмед хан, така ли? Да не е шашарма някаква, а?
— Истина е, види се — каза кехаята. — Щом някой толкова се е забързал да я съобщи, че и тайно.
— Туй, дето е тайно, комай се сещам защо. Ако обаждаха на Баязид, шурята, защо ще се крият? Другиму обаждат те, ама кому, знаеш ли?
Аз се договедих преди кехаята. Ако че сме прости, тия работи повече ги знаят войниците. Между нас отдавна се шушукаше, че Мехмед хан не е решил кому ще остави държавата и затова отпратил двамата си синове надалеко. Защото велможите и моллите много се надържали на Баязид, а Джем бил съвсем наш, на войската. Така се двоял умът на Мехмед хан.
Щом Синан се развика, аз веднага си помислих: за Джем е писмото! А си траех. Сега вече Синан паша го няма, мога да ви кажа. Надявах се той да не угади до кого е писмото, иначе лошо за Джем. Ама пашата си имаше — ако не много акъл — мекерета.
— Ония стамбулски мръсници викат Джем — рече му кехаята.
— Бре! — зина Синан паша. — Как смеят! С огъня си играят те, знаят ли? Тая държава си има закони и има кой да пази законите!
„Е — рекох си на ума, — такъв бил късметът на Джем. От всички паши в Анадола писмото му да падне у едничкия, който държи за шехзаде Баязид. И защо, да не му е много умиляла държавата? Защото ще стане султанов зет, затова. Здраве да е! — рекох си на ума. — Тая работа не е наша работа.“
Синан паша и кехаята му сега зашепнаха по-настрани и не чух твърде какво кроят, но господарят ми по едно време се обърна към мен.
— Етем — каза, — веднага затрий немия! Не го мъчи да показва, всичко е ясно. Още подир пладне потегляте с кехаята за Амасия с двайсетина човека. Ще намерите шехзаде Баязид и ще му предадете тая книга. А аз ще се явя след четири дни на Ункяр чаири. Кажи на Баязид хан, че винаги може да се опре на моята сабя.
Така стана тя. До вечерта потеглихме. Кехаята носеше писмото, а аз трябваше да го пазя из пътя, дано някак не се затрие!
Отпосле, когато наш султан стана Баязид хан, често си спомнях дните и нощите ни на път към Амасия. Мислех си, че и аз донякъде съм помогнал на Баязид хан да се възцари. Мислех го гузно, ядеше ме. Наистина ли не знаех аз какво ни чака от Баязид? Защо тогава не направих, защо всички войници не направиха нещо да му попречат? Та пред мен дни наред яздеше човекът, който носеше на шехзаде онази важна книга — можех да го пречукам като нищо и да си взема очите.
Лесно е то да мислиш отпосле, когато вече поличи накъде е избило. Пък и разберете правоверния: как един правоверен ще вдигне ръка срещу свещения закон? Баязид хан идеше по закона, негово беше правото. Аз ли, балтаджибашията на Синан паша, да се меся в големи работи?
Яздех след кехаята на нашия паша, пазех го. Без премеждия стигнахме Амасия.
Това стана на 12 май по пладне. Тъкмо преди няколко часа беше пристигнал гончия пък от Стамбул, който обадил на шехзаде същата вест. Когато вървяхме из улиците на Амасия, те гъмжаха от народ. Всеки беше излязъл, за да види как Баязид ще премине през града,, облечен в черно. Такъв ни е обичаят.
Тълпата беше толкова гъста, че преди да се докопаме до конака на шехзаде, той вече излезе. Тогава за първо видях Баязид, иначе само бях чувал.
Султановият син тръгна от конака си пеши, бос. Туй, последното, казват, не било в реда, но той го направил, за да покаже колко дълбока и смирена е мъката му. Шехзаде носеше черно фередже без всякаква украса, дълго доземи и препасано с връв. Черна беше и гъжвата му.
Ние смогнахме да се проврем напред, та видях Баязид в лице. Аз, да си кажа, някога съм виждал и Мехмед хан — той винаги минаваше пред войската си, когато я строеше за поход, та всеки наш войник го познаваше. Трябва да знаете, Баязид хан хич не приличаше на баща си. Беше също нисък, ама не дебел — сух, сух като постник. Навярно затова от всички мъжки работи умеел само стрелбата с лък, тя не иска много сила, че дори не и смелост, нали си надалеко от врага. Докато гледахме шествието, ме беше смях на босите крака на шехзаде. Личеше си, че не е ходил бос, пристъпваше като през тръни. Краката му мязаха на свирки — тънки-тънки, с остри петички и тясно ходило. Женска работа. Също — ръцете му. Кръстеше ги върху пояса си, та съвсем докарваше на дервиш. И в лице Баязид хан беше жив дервишин или молла. Блед, умислен някакъв. Викат, било от много акъл, той му изпивал силата. Е що, Мехмед хан да не беше ахмак, пък имаше врат на бик!