Както и да е, нагледахме се на шествието, а то, като заобиколи по-първите махали на Амасия, прибра се отново в конака. Упътихме се подире му.
Ние останахме да чакаме кехаята си на двора, между слугите. Малко бяха слугите на Баязид, още по-малко — конете. Между войската открай време се говореше, че шехзаде бил пинтия, и май имаше такова нещо. Защо иначе султанов син ще държи двайсетина коне, а?
Нито ни прехраниха, нито преназобиха конете ни — всичко в двора на Амасия беше сиромашко. Разстъпвахме се по калдъръма и чакахме нашия кехая, а той се забави доста.
Когато слезе из стълбите, беше се надул донемайкъде. Радваше се, види се, че е показал овреме как хубаво служи на новия султан.
— Дай ми само един човек, с него ще гоним Синан паша на Ункяр чаири — подвикна ми припряно.
— Ами ние какво ще правим?
— Оставете. Вие ще вървите с Баязид хан за Стамбул.
— Че защо?
Кехаята се поозърна и ми рече на ухото:
— Не се ли сещаш бе? Баязид хан ви държи заложени за Синан паша.
— Бълха ще го ухапе пашата, ако Баязид ни изколи. А ти защо не оставаш с нас?
— Имам важна работа. Писмо нося. И знаеш ли какво пише вътре? Три думи. Баязид хан ме мисли за безкнижен, та го написа пред мене: „Побързай да удушиш Джем!“
Кехаята ме гледаше, присвил очи. Може и да си мислеше, че аз — нали съм войник и войнишки син — много ще се стресна, ще ме доболи за Джем.
— Глей си работата бе! — рекох му. Вярно, мен пък какво? — Баязид хан си знае.
— Така де. И аз така викам — рече кехаята и се махна. След час той потегли заедно с Рахман.
А шехзаде Баязид дочака вечерта, за да тръгне към Стамбул. Войската си стегна като за бой; сега видях, че имал много. Не вярвам Мехмед хан да е знаел колко войници държи синът му, дето уж бил пинтия и набожен. И съвсем не изглеждаха изпосталели Баязидовите.
Нас, балтаджиите на Синан паша, ни размесиха между другите. Ако ви кажа, че сме яздили към Стамбул ден и нощ, всичко — девет дни и десет нощи, ще ви се стори лъжа. А то беше тъй, спяхме на седлата. Ние дето — нищо. Ами така караше нощите и шехзаде. Тогава видях с очите си, че Баязид не е това, за което минаваше всред войската — не беше баба Баязид. Не смятам дори Мехмед хан — лека му пръст! — да би издържал такъв поход. И нито един път през тия девет дни Баязид не промени лице, не позволи някой да надникне в душицата му. Не е малко това, приказвайте си!
На заранта след десетата нощ бяхме сред Скутари. Баязид не се отби през Ункяр чаири, макар да му струваше няколко часа път. Сетих се: гледаше да няма работа с войската, докато не се възцари.
От брега на Скутари Стамбул изглеждаше мирен, бяха поизгорели само две-три махали. Войската на шехзаде Баязид се пръсна по брега — всеки искаше да отгатне какво ни готви Стамбул. Баязид нареди на двама свои аги да преминат отвъд и да обадят в сарая, че новият султан е пред столицата си.
Ония двама аги не приличаха на честити, страх ги беше. Ама отидоха. Как ги е дочакал шехзаде, не зная — вече и аз започвах да се потя.
По-право преди агите, отсреща видяхме суетня. Към скелята се стичаше народ, еничари. Какво беше туй, а? Идеха да ни очистят или ни посрещаха? Но работата скоро се изясни, защото откъм Топкапу се зададе шествие. „Не ще е на зле“ — рекох си.
Големците, еничарите, че и много народ от Стамбул се натовариха на всичко, което завариха по скелята — каици, кораби, салове. За миг затлачиха Пролива така, че водата не се и виждаше.как ще се вижда.Най-отпред гребяха лодките на разни везири. Тогава шехзаде Баязид нареди на своите хора да се товарят.
Натоварих се между първите, така се случи. Загребахме тъкмо зад сала на Баязид, който беше с все коня си. Когато нашите каици се срещнаха насред Пролива с отсрещните, вдигна се гюрултия до бога. Стамбуллии поздравяваха из все гърло шехзаде, загдето днес ставал султан. Ще рече, напусто бяха и страховете, и препускането — Стамбул бе провъзгласил Баязид за наш падишах.