— Да — зазвуча в тишината безстрастният глас на Акмолаев. — Но вие не сте в пустинята. Освен юридическите закони, съществуват и нравствени. Ако това не ви говори нищо, съжалявам ви. Това е всичко.
— Значи, забраната остава в сила?
— Нищо друго ли не ви интересува?
— В дадения момент нищо друго няма значение. Забраната си остава в сила?
— Да.
— Тогава прощавайте.
Непознатият рязко се обърна и почти избяга. Анджей се спусна след него, но го догони едва в края на коридора.
— Почакайте, може ли да ви попитам?
— Да?
— Аз… — Анджей се обърка, което рядко се случваше с него — знаете ли, там в кабинета аз слушах…
— Е, и какво?
— Нищо… — Анджей внезапно се озлоби. — Не се натрапвам, няма да ви разпитвам, щом не искате.
За един миг като че смисълът на думите му, изглежда, не достигна до съзнанието на непознатия, но нещо в израза на лицето му се измени.
— Вие сте от пресата? — Въпросът прозвуча като обвинение. — Човек, който съди за всичко, без да участвува в нищо? Да не би да искате да кажете, че сте мой привърженик?
— А нима светът се дели на ваши привърженици и ваши противници?
— Сега — да, защото от това зависи съдбата на онези от Ганимед.
— Без да познавам същността на работата, не мога да бъда ничий привърженик.
— А като я узнаете, ще станете ли?
— Може би. Но не мога предварително да заема никаква позиция.
— Откровено! Най-напред един въпрос: защо лекарят, след като е в постоянен контакт с болните, сам рядко се заразява?
— Очевидно предпазните мерки…
— А когато не е познавал тези мерки? Например в Средновековието? Тогава какво?
— Но нима чумата е щадила лекарите повече?
— Да! Това не е измислица, а статистика. Отговор на въпроса, защо това става така, може да бъде знаменитият казус на доктор Петенкофер.
— Извинете?
— Петенкофер — научният враг на великия Кох. Когато Кох открил причинителя на холерата, то Петенкофер с професионална упоритост, на която може да съперничи само магарешката, твърдял, че всичко това е празна работа. За да посрами окончателно Кох, той демонстративно изпил култура с най-вирулентни вибриони. И представете си, даже не повърнал! Този случай и досега предизвиква изумление, а отговорът е съвсем прост. Петенкофер не се е разболял, защото не вярвал във възможността да се разболее! Най-искрено, най-фанатично той не е допускал мисълта, че вибрионите са смъртоносни. Ето в това се крие ключът: човек няма да се разболее, ако той абсолютно, до последната клетка на мозъка си е убеден в своята неуязвимост.
— Но това е абсурд! Вие, медикът, не можете да не знаете…
— Абсурд? О, да, разбира се… Но аз до такава степен съм развил у себе си способността да си самовнушавам, че мога безнаказано да поглъщам всякакви дози от най-страшните вируси и бактерии. А на всяка крачка ме посрещат с това „абсурд!“ Теорията не допускала, същият този Кох… Изправят насреща ми Кох, а на фактите противопоставят теорията! И в резултат: аз, единственият, който може да помогне на тези от Ганимед, аз дето, бих казал, цял живот съм се готвил за това, съм отстранен. Човекът, видите ли, не бил способен… А кой е измервал предела на неговите възможности? Тези, които са толкова далеч от огнената линия. Евнусите могат ли да съдят за любовта, стридите — за риска, чиновниците — за творчеството… Това е смешно и гнусно! И опасно, когато властта е в техни ръце. Но защо тогава ти, представителю на пресата, не тичаш към микрофона, да мобилизираш общественото мнение, докато не е късно?
— Във всеки случай аз съм длъжен да изслушам и другата страна.
— Вярно, вярно, правилата над всичко… Даже в такава минута. А ще бъде късно! Късно! Прощавайте.
— Една минутка…
Но Анджей с неговия почти двуметров ръст вече престана да съществува за събеседника си. Журналистът поклати глава и се отправи към кабинета на началника на района.
Когато Акмолаев видя влизащия при него репортьор, върху лицето му като че ли се изписа мисълта: „Само вие ми липсвахте!“
— Нещо ново — попита Анджей, сядайки с израз на глуповат носорог.
— Състоянието на болните не се е подобрило, но и не се е влошило — проговори отмерено Акмолаев. — Причинителят на болестта все още не е открит, макар че, по всичко личи, това е въпрос на близките часове. Това е положението.
После наведе глава, с което във всички кабинети дават да се разбере, че, разговорът е свършен.
— Кой е този лекар, който току-що беше при вас? — попита Анджей.
Привичната усмивка на делова учтивост този път не се появи. Акмолаев се намръщи. В него обаче явно се бореха две противоречиви желания: да избегне неприятната смяна на темата или, напротив, да облекчи душата си, като каже онова, което не би могъл да каже пред никой друг събеседник.