— Аз току-що разговарях с него — побърза да уточни Анджей.
— Пресата, както винаги, е оперативна. Вашите симпатии, разбира се, са на негова страна?
— Смелостта всякога подкупва — предпазливо каза Анджей. — Впрочем добър лекар ли е той?
— Прекрасен лекар — Акмолаев искаше да убеди самия себе си.
— Мей — как му е цялото име?
— Мей Ликантер, лекар на „Джей — 7“, извикан по тревога заедно с другите. Какво впечатление ви направи той?
— В него има нещо фанатично.
— Точно така! — Акмолаев доволно кимна. — Той е фанатик и то съвсем неприкрит. Някакъв космически Савонарола.
— Савонарола?
„Ето чий образ ме преследваше! — помисли си Анджей. — Станалият нарицателен благороден и зловещ образ на фанатика, чертите на когото ми се привидяха в лицето на Мей…“
— Да. Савонарола. Защо ви учудва това сравнение? Нима този човешки тип е изчезнал? Той е приел друг облик, обзет е от други идеи, но в останалото: … „Който не вярва в моята истина, той е враг на истината!“ Нима не е така?
— Да речем, че е така — каза Анджей. — Но обективно неговият стремеж е насочен към благото на…
— Даже ако неговата главна цел е да докаже правотата на своята теория? Съгласен съм.
— Тогава вашата позиция е още по-неразбираема за мене.
— Да започнем с това, че той не е първият и не е последният доброволец. Всеки на негово място би се стремил към Ганимед. Всеки! И вие също, ако бяхте лекар.
Анджей кимна в знак на съгласие.
— Впрочем — продължи Акмолаев — да бъдеш в такава ситуация герой е по-леко, отколкото да не бъдеш. Инстинкт. Благородният, но сляп инстинкт движи доброволците. А защо, ще попитате вие, да не разрешим саможертвата? Та хората рискуват своя, а не чуждия живот? Така! Но техният живот не ни е чужд; на вас, на мене, на цялото човечество не е безразлично колко хора ще изпаднат в беда. По-нататък. Някога, когато по време на война войникът закривал с тялото си амбразурата, той е спасявал своите другари от огъня, т.е. не е загивал напразно. А тук няма даже и това. Осем души — осем заболели, а дулото на картечницата не е затиснато. И какво? Ще заповядате да я затискаме непрекъснато с нови тела? Може би след десет, след сто тя ще се задави? Хора ли сме ние, или сляпо летящи в огъня пеперудки? Сега се извършва изпитание не на смелостта, не на благородството, а на нашия разум. Нещо във вас протестира против моята логика? В мене също. Но аз не се колебая. Ето, ако Земята каже: лекарството е намерено, но ние не сме сигурни, трябва да се изпита. Аз ще изпратя Ликантер на Ганимед. Ако заболее Ликантер, ще изпратя други лекари и аз ще отида, ще заставя да отидат тези, които не искат да отидат. Но сега — не! Не, защото е безсмислено и престъпно.
— Значи теорията на този Ликантер от ваша гледна точка е…
— Тя не е съвсем абсурдна — бързо проговори Акмолаев. — Ако чрез продължителна тренировка човек придобие власт над някои автономни процеси на своето тяло, то… Но Ликантер всъщност няма доказателства.
— Той ме уверяваше, че е способен да поглъща болестотворни култури, без те да му причиняват вреда.
— Експертиза не е правена, но дори така да е, какво? Познавах един човек, който — няма да повярвате — можеше да пие циановодородна киселина. Специалистите ще ви обяснят защо това е възможно и защо такава способност във всеки друг случай е безполезна. Ликантер вярва безгранично в своята правота и затова напорът му е бесен! Тук вече въпросът е принципен: или сме учени, или вярващи. Или се опираме на разума, или тичаме след първия пророк. Или — или, трето няма.
Акмолаев взе сифона. Анджей гледаше напрегнато как скачат мехурчетата във водата, как се движи адамовата му ябълка и как чашата прозвънва.
— Знаете ли — каза Акмолаев шепнешком, като остави чашата, — понякога завиждам на такива като Мей… Каква свобода само — да се отдаваш изцяло на порива на страстите! Без да избираш пътя, без да се замисляш, се втурваш да спасяваш… А ти стой тук, отчитай, планирай, стиснал юмруци…
Акмолаев млъкна, по лицето му се разля някаква извиняваща се усмивка. Но веднага щом зазвъня комутаторът, тя изчезна, като че я издухаха.
— Акмолаев на телефона. Да… Какво?… Какво?!
Анджей се сепна. Той не чуваше за какво се говори, но самият вид на Акмолаев му каза повече, отколкото думите.
Ръката на Акмолаев трепереше. Той изпусна слушалката.
— Умрял ли е някой?! — въздъхна Анджей.
— Отлетял!
— Как… отлетял? — Анджей помисли, че е престанал да разбира смисъла на най-обикновените думи.