И така стана, че покрай майора намразихме ние до смърт и тия англо-френски министри. То аслъ че като министри живееха те при нас. За войниците с месеци няма баня, всичко изповъшляса в землянките, а тия фармасони с топла вода ги къпем, бършем ги със специални кърпи с вензели, кокошки даже им подбираме, та да не ходели с всяка и да не хващали кърлежи и кокошинки. И все ние с Антон сме лоши и хугеноти, и не знам какви, а те добри. А, викам си, тая работа няма да я бъде така. Ще им намеря аз цаката.
И един ден стана тя, каквато стана. Сутринта Комара го нямаше. Беше отишъл да наблюдава някакво учение. Готвя аз телешко таскебап в кухнята и нещо не бях в добро състояние на душата. Предния ден бях получил писмо от булката. Детето се било разболяло, докторът искал скъпо (те тогава здравата деряха), хазаинът мърморел нещо за наема и изобщо такава една хармония, че ти се иска със зъби да заскърцаш. Режа лука и си мисля за чий кеф киснем сега тук по тия голи баири и всяко началство те третира и обижда. И ми е черно-черно пред очите. Иде ми да си грабна шапката и да духна нанякъде. В туй време, не щеш ли, в кухнята се пъхна Пенлевето. Почна да се разхожда, да се пери, да се надува, сякаш всичко тука му е бащиния. Аз нищо — режа лука. Добре, ама той днес си търсел белята. Хвръкна по едно време на полицата, изпосъбори тенджерите, а на всичко отгоре ме поглежда с едното си око и сякаш ми се хили — виж, значи, аз си правя каквото ми душа иска, а ти се пържи там на печката и изпълнявай дълга си към царската фамилия! Да си кажа правичката, хвана ме яд, макар че какво е виновно то, хайванчето…
„Къш, викам, бе, твойта верица министерска… Махай се оттука с добро!“
Ама кой да ти чуе. Все едно че на стената викаш. Даже още една тенджера събори. Ааа, тъй ли, рекох, и грабнах ръжена. Приближих уж кротко до полицата, че като се извъртях… Стоварих му една по главата ли, по гърба ли… не видях. Той тупна долу на земята, поизкряка-поизкряка, попляска с криле, завъртя се зад долапа и се утаи.
„Ха, викам, дойде ли ти сега умът в главата!“ И си режа лука и хич не му обръщам внимание. Даже ми поолекна нещо на душата. Сякаш самия майор бях цапнал по муцуната.
По едно време в кухнята надникна Антон.
„Няма ли, казва, брат, нещо за хапване от охвицерското?“ Много обичаше, горкият, да си хапне по-деликатна храна. „Ами, казвам, Антончо, виж там в миската с препърженото. Ей я е там, на долапа! Само че, казвам, не се увличай! Оня ден три мръвки си оплескал и Комара се усъмни. Гледай да не ми докараш някой карцер на главата!“
Светнаха му на него очичките, затича се към долапа, взе да шари с пръсти из миската за по-тлъстичко и изведнъж се дръпна назад.
„Бре, вика, Иване, какво е станало с Пенлевето бе?“
„Нищо му няма, викам. Получи малка епиплексия.“ И се хиля.
Антон се наведе и слушам аз — почна да мучи нещо неразбрано. Изправи се, сочи зад долапа, а очите му съвсем се дръпнали навътре. Да си кажа правичката, и мен ме хвана меланхолията. Да не би пък, мисля си, да съм го цапнал по-силно, отколкото се полага. Изтичах и аз и какво да видя — Пенлевето опънал краката и предал, дето казват старите хора, богу дух. Да беше нашенска кокошка, сега да кудкудякаше из плаца, а виж — на тия родалани малко им трябвало. Крехка порода, значи.
Стоим ние с Антон над мъртвеца и се гледаме в очите. Ами сега!
„Ох, вика по едно време Антон, сега казармата няма да ни побере. Ще ни изпозастреля оня, лудият…“
Аз също в първия момент си бях изгубил смисъла, но след туй се посъвзех.
„С охкане и ахкане, викам, нищо няма да оправим. Или се съвземай като човек, или се махай оттука! Аз ще се разправям с Комара. От тебе се иска само да не дрънкаш за тая ситуация. Пълна тишина по въпроса, чу ли?“
Антон изохка още два-три пъти и се запиля нанякъде. А аз почнах да действувам. Първо — направих основен медицински преглед на Пенлевето. Гледам — няма сериозни телесни повреди от удара. Гъста перушина имаше — нищо не личи. После взех, че му налях малко ракия в човката, имах си, знаеш, малко неприкосновен запас в кухнята на скрито, за в случай, че ме налегне мечта по жената. Пъхнах го след туй под престилката и тихата-тихата се промъкнах до майорската барака. Поогледах се — няма никой. Метнах тогава петела през отворения прозорец вътре, а с един кол бутнах шишето с ракията от масата. Шишето падна долу, счупи се и около тялото се разля голяма локва.
„Туйто, викам. Сега вече ще чакаме да видим по-нататъшните разпореждания на съдбата.“