Светослав Златарев
Случаят „Протей“
— Андроника, Андроника… Събудете се. Пристигаме.
— Андроника съм аз! — сепна се тя. И още преди да отвори очи, някаква тревога подреди света и всичко застана на мястото си. Изпит!
Преди няколко часа професорът я беше извикал. „Тръгваш за планетата Фарос. Разследваш случая «Протей» и веднага даваш заключение. Дойде време да проверим имаш ли право на самостоятелност.“
Никакви обяснения, таблици и джобни логически съветници. Тръгна, без дори да знае каква е, къде е планетата… Според правилника при зрелостен изпит не се използват справочници. Мисиите на института бяха тайни. Трябваше да си измисли име. „Андроника!“ — хрумна й кой знае защо и тъй се записа на кораба.
Стегна се. Имаше защо да си вдъхва смелост. Пулсът й се ускори: стана нормален, разля бодрост и безпокойство. Хайде, Андроника, вдигни клепачи и като истински звезден детектив бъди приветлива с околните. Спомни си правилото: „Усмивката помага при събиране на предварителни сведения.“
Най-близкият й спътник се бе размърдал в своята прозрачна кабинка. Дебеланко с полузаспала физиономия. Тя му се усмихна.
— Охо, събудихте се вече. Надникнете през илюминатора — каза покровителствено той. — Вижте! Каква жълта планета. Същинска зряла тиква.
— По-скоро прилича на огромен слънчоглед — отвърна мило тя.
Дебеланкото замига.
— Ех, вие сте млада, романтично настроена… Само че в наше време можеш да обиколиш цялата Галактика и без романтични преживявания. Някога е било то: плисък на вълни и рев на ракети…
По лицето на Андроника се изписа жив интерес.
— Това нашето — пътуване ли е? — продължи пътникът окуражен. — Влизаш в кабинета, херметевират те, приспиват те. Ехти могъщият орган, разказва за великата хармония… Събуждат те минути, преди да пристигнеш на местоназначението. Че корабът се е люшкал из изгърбеното пространство и кондензираното време, че може би е бил на път да се превърне в пурпурна звезда, сякаш не те засяга. Само понякога химионастройките им не са в ред и в устата ти остава вкус на химикал. А едно време хората са пътешествали крачка по крачка.
Ей, че бъбривец! Бъди възпитана, Андроника! „Всеки има право на определен брой слабости.“
— И сега всяко пътуване не започва ли, не завършва ли със скоростта на човешката стъпка? — успя да се обади тя.
— Охо! Вие да не сте… студентка по философия?
— Да… нещо такова — едва не си призна тя.
— И навярно, уморена от четене, идвате да отпочинете на Фарос?
— Мм… да. А вие по работа ли?
Сякаш чакаше този въпрос, та веднага се разприказва. Рядкост били хората, които пристигали на Фарос по работа. Това, неговата, била рядка професия — изучавал древни култури. Очаквали го интересни изследвания, но не бил трениран за тукашните условия, та нямало да му бъде лесно…
— Вижте, вижте! — прекъсна се сам той. — Летим вече над града. Днес всички градове са еднакви, всичко е никелирано, лъснато. А в този град има стари антени, комини, електрическо осветление. Дори пушек се издига над покривите… Но сега трябва да излизаме. Довиждане.
Най-после бъбривецът си отиде. Досетливи механизми го понесоха към изхода: поредният му номер беше преди този на Андроника.
Сърцето й биеше. „Елате ми на помощ, вие, математически психологии, палсокибернетики и биошахмат! Смелост, Андроника, чака те първата сериозна задача. Погледни се в огледалото. Придай си нехаен, самоуверен вид — сега ще те посрещнат местните власти.“
Първото впечатление беше неприятно. Колко претъпкана бе залата за посрещачи! Големият космодром я зашемети с шумовете си. Някой сред тълпата й направи знак. „Чудна работа, защо не заглушават?“ — възмущаваше се тя, докато през навалицата си пробиваше път към нея посрещач.
— Андроника? Вие ли пристигате за…
— Случаят „Протей“. Аз съм Андроника.
Паролата-име спестяваше излишни обяснения.
— Добре дошла. Заповядайте насам. Ще ви запозная със случая.
Стегнат, избръснат, с изискани движения на ръцете. Със скучно правилни черти на лицето, с отегчително отчетлива дикция. Тъй ли говорят на тази планета? На колко ли е години? „Човек е на толкова години, колкото сочи неговият индивидуален индекс. Не се оставяйте да ви заблуди приложната козметична фантастика!“
— Какъв шум е при вас!
— Насам, насам.
— Кажете, нямате ли заглушители? Мислех, че са задължителни за цялата Галактика… Правило номер две определя шума като…
— Нямаме, нямаме. Насам.
— Вие сякаш много бързате. Нали нервното бързане също е забранено с хигиенно правило номер тринадесет? — чуруликаше Андроника. — Ей, каква смешна машина!