Вдигнах го, отнесох го до вратата (като получих едно хубаво одраскване за усилията си) и най-безцеремонно го изхвърлих в коридора. Затворих вратата след него.
Холмс тъкмо сядаше.
— Боже мой — каза той носово. Лестрейд не можа въобще нищо да каже. Очите му не се откъсваха от масата и протрития турски килим под краката й — едно празно пространство, което по някакъв начин бе родило котка.
— Трябваше да го забележа — мърмореше Холмс. — Да… но ти… как разбра толкова бързо? — Усетих в гласа му едва доловима болка и някаква острота, но веднага му простих.
— Заради тези — казах аз и посочих килима.
— Разбира се — почти изстена Холмс. Той се плесна по почервенялото чело. — Идиот! Аз съм пълен идиот!
— Глупости — казах язвително аз. — При толкова котки в къщата и особено една, която те бе избрала за свой приятел — предполагам, че всичко ти е изглеждало удесеторено.
— Какво му е на килима? — попита нетърпеливо Лестрейд. — Много е хубав, съгласен съм, вероятно е и скъп, но…
— Не килима — казах аз. — Сенките.
— Покажи му, Уотсън — каза уморено Холмс и свали салфетката в скута си.
Така че аз се наведох и вдигнах едната от пода. Лестрейд седна в другия стол, отпусна се изведнъж като човек, на когото изведнъж са нанесли силен удар.
— През цялото време тях гледах — казах с глас, който не можа да не прозвучи извинително. Всичко ми изглеждаше съвсем не както трябва. Това си бе работа на Холмс да обяснява кой и как в края на всяко разследване. И въпреки че той съвсем явно бе разбрал всичко, аз бях сигурен, че ще откаже да говори в този случай. От друга страна, предполагам, че една част от мен — онази част, която си даваше сметка, че едва ли някога ще имам отново този шанс — искаше да обясни нещото. А и котката бе един добър щрих, трябва да се признае. Едва ли някой илюзионист би могъл да се справи по-добре със зайче в цилиндър.
— Знаех, че нещо не е в ред, но ми беше нужно известно време да осъзная какво точно. Тази стая е много добре осветена, но днес вали като из ведро. Огледайте се и ще видите, че нито един предмет в стаята не хвърля сянка, освен краката на тази масичка.
Лестрейд тихичко изруга.
— Вали вече почти седмица — казах аз, — но и барометърът на Холмс, както и на покойния лорд Хъл — махнах към стената — сочеха, че днес трябва да се очаква слънце. Всъщност това изглеждаше съвсем сигурно. Затова той е добавил сенките, като последен щрих.
— Кой го е направил?
— Джори Хъл — каза Холмс с все същия си уморен глас. — Кой друг?
Наведох се и пъхнах ръката си под масичката от дясната й страна. Ръката ми изчезна, сякаш се изпари, както се бе случило с котката. Лестрейд отново изруга стреснато. Потупах отзад платното, опънато между предните крака на масичката. Книгите и килимът се издуха и станаха на вълни и илюзията, която бе почти перфектна, изведнъж изчезна.
Джори Хъл бе нарисувал празното пространство под масичката на баща си, скрил се зад това празно пространство, докато баща му е влязъл в стаята, заключил вратата и седнал на бюрото си с двете завещания, след това изскочил зад празното пространство с кама в ръка.
— Само той е можел да нарисува нещо толкова реалистично — казах аз и прокарах ръка по платното. Всички чухме тихия стържещ звук, който много заприлича на Мъркане на стара котка. — Единственият, който е можел да го нарисува и единственият, който е можел да се скрие зад него: Джори Хъл, висок не повече от метър и петдесет, с криви крака и увиснали рамене.
— Както каза Холмс, изненадата с новото завещание съвсем не е била изненада. Дори ако старецът е искал тайно да отреже роднините си от завещанието, а той въобще не се е опитал да го скрие, само глупаци не биха могли да се досетят за посещението на адвоката и, още повече, на неговия асистент. Нужни са двама свидетели, за да може едно завещание да стане валиден документ пред съда. Това, което Холмс каза, за някои хора, че се подготвят за предстоящите нещастия, е било много вярно. Едно толкова перфектно платно не би могло да се нарисува за една нощ, дори не за един месец. Може да се окаже, че то е било готово, за всеки случай от цяла година…
— Или от пет години — намеси се Холмс.
— Много вероятно. Във всеки случай, когато Хъл обявил, че иска да види семейството събрано в салона тази сутрин, предполагам, че на Джори му е станало ясно, че моментът е дошъл. След като баща му си е легнал снощи, той е дошъл в кабинета и е поставил платното. Може би още тогава да е сложил фалшивите сенки, но ако бях на мястото на Джори, щях да се промъкна още веднъж тази сутрин, за да погледна барометъра, преди обявеното събиране в салона, за да се убедя, че той продължава да се вдига. Ако вратата е била заключена, предполагам, че той е измъкнал ключа от джоба на баща си, а след това го е върнал на мястото му.