— Тогава и семейството и старецът щяха да са доволни; семейството щеше да знае, че заслуженото им наследство е подсигурено, а старецът щеше да иде в гроба с вярата, че си е направил една от най-жестоките шеги на всички времена… но щеше да си иде, поради това, че Бог е решил това, а не от ръката на Джори Хъл.
И за трети път Холмс и Лестрейд си размениха тези странни погледи — полувесели, полуотвратени.
— Аз самият смятам, че старецът просто е предвкусвал момента, така както човек следобед предвкусва предстоящо питие след вечеря или нещо сладко след дълго въздържание. Във всеки случай, изминала минута и лорд Хъл се надигнал… но в ръката си държал по-тъмния документ и се насочил към печката, а не към сейфа. Каквито и надежди да е имал, Джори не се поколебал нито за миг, когато настъпил моментът. Изскочил от скривалището си, прекосил за секунда разстоянието от масичката до бюрото и забил ножа в гърба на баща си още преди той да се е изправил напълно.
— Предполагам, че аутопсията ще покаже, че ударът е бил нанесен през дясното предсърдие и белия дроб — това обяснява количеството кръв върху бюрото. Това обяснява също защо лорд Хъл е успял да изкрещи, преди да умре и това е довършило господин Джори Хъл.
— Как така? — попита Лестрейд.
— Едно заключено помещение е лошо нещо, освен ако човек не иска да пробута убийството за самоубийство — казах и аз и погледнах Холмс. Той се усмихна и кимна на тази своя максима. — Последното нещо, което Джори Хъл искал е било нещата да изглеждат така, както изглеждаха… заключена стая, затворени прозорци, човек с нож, забит на място, където не би успял да си го забие сам. Предполагам, че той просто не е очаквал баща му да умре с такъв вой. Планът му е бил да го промуши, да изгори новото завещание, да разбута бюрото, да отвори прозореца и да избяга през него. Щял е да влезе в къщата през някоя друга врата и пак да си седне на мястото под стълбата, а когато накрая намерят тялото, всичко щяло да прилича на обир.
— Не и на адвоката на Хъл — каза Лестрейд.
— Но той е можел да си замълчи — каза замислено Холмс и после добави по-бодро. — Сигурен съм, че нашият приятел щеше да добави някои допълнителни следи. Стигнал съм до заключението, че убийците от по-висока категория обикновено хвърлят някои тайнствени следи, които да водят встрани от местопрестъплението. — Той издаде къс, безрадостен звук, който приличаше повече на лай, отколкото на смях, дори погледна към нас с Лестрейд. — Мисля, че ние всички щяхме да решим, че това е подозрително удобно убийство при дадените обстоятелства, но дори и да беше проговорил адвоката, пак нищо нямаше да може да се докаже.
— Като изкрещял, лорд Хъл развалил всичко — казах аз. — Така както е развалял всичко през целия си живот. Къщата се надигнала. Джори сигурно е изпаднал в пълна паника, замръзнал на мястото си така, както замръзва елен, попаднал в ярка светлина. И тогава Стефан Хъл оправил нещата или поне спасил алибито на Джори, дето седял на пейката под стълбата, когато е било извършено убийството. Стефан се втурнал през коридора от музикалния салон, разбил вратата и сигурно е просъскал на Джори веднага да застане с него до бюрото, за да изглежда така, сякаш заедно са разбили вратата и са влезли вътре…
Замълчах и останах като гръмнат. Най-накрая разбрах погледите, които Холмс и Лестрейд си бяха разменили, разбрах какво са видели в момента, в който им показах тайното скривалище: не е възможно цялата работа да бъде извършена от сам човек. Убийството — да, но останалото…
— Стефан е казал, че те с Джори се сблъскали на вратата на кабинета — казах аз бавно. — Че той, Стефан, разбил вратата и те двамата влезли заедно и заедно открили трупа. Той е излъгал. Може би го е направил, за да предпази брат си, но да лъже така добре, ако не знае какво се е случило, ми се струва… струва ми се…
— Невъзможно — каза Холмс. — Това е думата, която търсиш, Уотсън.
— Тогава Джори и Стефан заедно са го извършили — казах аз. — Заедно са го планирали… и пред закона и двамата са виновни за убийството на баща си! Боже мой!
— Не и двамата, драги ми Уотсън — каза Холмс с някаква странна мекота. — Всички.
Успях само да зяпна. Той кимна.
— Тази сутрин ти демонстрира забележителна проницателност, Уотсън. Всъщност ти гореше с такъв дедуктивен пламък, какъвто, готов съм да се обзаложа, едва ли ще пламне отново у теб. Свалям ти шапка, драги приятелю, така както бих свалил на всеки човек, който може да надхвърли рамките на собствената си природа, независимо за колко кратко. Но в едно отношение ти си остана същият добряк, какъвто винаги си бил: — ти разбираш отлично колко добри могат да са хората, но въобще не можеш да проумееш колко лоши и черни могат да бъдат те.