Внимателно погледнах Холмс, но, както обикновено, беше трудно да се каже дали не се е опитал да се пошегува. Дори след толкова години, прекарани с него и всички приключения, които преживяхме заедно, чувството за хумор на Шерлок Холмс си остава до голяма степен загадка, Дори и за мен.
— Компанията е трябвало да се предаде в ръцете на Борда на директорите, без да се споменава нищо за Стефан — каза Лестрейд и изтърси цигарето си през прозореца точно в момента, когато файтонът профуча по извитата алея към една къща, която в този момент ми се стори невъобразимо грозна, кацнала сред кафявата ливада в поройния дъжд. — Но сега, когато баща му е мъртъв и новото завещание не може да се намери никъде, Стефан Хъл има това, което американците биха нарекли „преимущество“. Компанията ще трябва да го приеме като управителен директор. Те във всички случаи е трябвало да го направят, но сега при условията, поставени от Стефан Хъл.
— Да, — каза Холмс. — Преимущество. Хубава дума. — Той се показа на дъжда. — Кочияш, спри! — извика той. — Не сме свършили още!
— Както кажете, господине, — отвърна кочияшът. — Но тук навън е дяволски мокро.
— Но ще си тръгнеш с толкова пари в джоба, че и вътрешно ще можеш да се намокриш така дяволски, както си и външно — каза Холмс. — Изглежда тези думи задоволиха човека, защото той спря на десетина метра от входа на голямата къща. Заслушах се в трополенето на дъжда по файтона, докато Холмс се замисли за малко, после каза: — Старото завещание, онова, с което ги дразнел, то не липсва, нали?
— Съвсем не. То е било на бюрото до тялото.
— Четирима първокласни заподозрени! Прислугата не може да бъде включена сред тях… или поне на този етап изглежда така. Бързо свършвай, Лестрейд, — последните обстоятелства и заключеното помещение.
Лестрейд се подчини, поглеждайки от време на време бележките си.
— Преди месец лорд Хъл забелязал малко черно петънце на десния си крак, точно зад коляното. Повикали домашния лекар. Той поставил диагноза гангрена — необичаен, но съвсем не рядък резултат от подагра и лошо кръвоснабдяване. Лекарят казал, че кракът ще трябва да се отреже, доста над мястото на инфекцията.
Лорд Хъл се смял, докато от очите му потекли сълзи. Лекарят, който бил очаквал всякаква друга реакция, но не и тази, направо онемял. „Когато ме натикат в ковчега, касапино — казал Хъл, — то ще си бъда с два крака, много благодаря.“
Лекарят казал, че напълно разбира желанието на лорд Хъл да запази и двата си крака, но ако не се извърши ампутацията, той ще умре след шест месеца, от които последните два в страшни мъки. Лорд Хъл го попитал какъв би бил шансът му да оцелее, в случай, че се подложи на операцията. Той продължавал да се смее, каза Лестрейд, сякаш това бил най-хубавият виц, който някога бил чувал. След известно хъкане и мъкане докторът казал, че шансовете са петдесет на петдесет.
— Дрън-дрън — казах аз.
— Точно това казал и лорд Хъл — отвърна Лестрейд, — само дето използвал термин, по-характерен за приютите за бездомници, отколкото за елегантните салони.
Хъл казал на доктора, че той самият преценява шансовете си като едно на пет. „Що се отнася до болките, смятам, че дотам няма да се стигне — продължил той. — Докато има лауданум и лъжица, за да го разбъркам на такова разстояние, че да мога да се пресегна.“
На следващия ден Хъл обявил неприятната си изненада — че има намерение да промени завещанието си. Как точно ще го направи, той не казал веднага.
— О? — каза Холмс, поглеждайки Лестрейд с онези студени сиви очички, които виждат толкова много. — И кой, моля ви, е бил изненадан?
— Бих допуснал, че никой. Но нали знаете човешката природа, Холмс, как човек се надява и когато няма никаква надежда.
— И как човек прави планове, за да предотврати нещастието — каза замислено Холмс.
Точно тази сутрин лорд Хъл събрал семейството си в салона и след като всички седнали, той направил нещо, което много малко хора, оставящи завещания, имат възможност да направят. Нещо, което обикновено се прави от неспирно тракащите усти на адвокатите им, след като техните собствени са млъкнали завинаги. Казано накратко, той им прочел новото си завещание, оставяйки остатъка от състоянието си на бездомните котенца на госпожа Хемфил. В последвалата тишина той се надигнал и благоволил да им хвърли една мъртвешка усмивка. И като се облегнал на бастуна си, той направил следното изявление, което и сега намирам за така възмутително и противно, както и когато Лестрейд ни го преразказа в наетия файтон: „Това е! Всичко е наред, нали? Да, всичко е наред! Вие ми служихте вярно, жена и момчета, четиридесет години. Сега аз възнамерявам със съвсем ясно и спокойно съзнание да ви отпратя оттук. Но не се отчайвайте! Можеше да бъде много по-зле! Навремето фараоните карали техните любимци — най-вече котки — да бъдат убивани, преди те самите да умрат, така че любимците да са там да ги посрещнат, когато пристигнат в отвъдното, да ги галят или ритат там, според настроението на господаря им, завинаги… завинаги… завинаги.“ — Тогава той им се изсмял. Облегнал се на бастуна си и се изсмял с подпухналото си, умиращо лице, а в едната си ръка бил стиснал новото завещание — подписано в присъствието на свидетели, както всички били видели. Уилям се надигнал и казал: