— Сър, вие може да сте мой баща и създател, но едновременно с това вие сте най-долното създание, което някога е пълзяло по лицето на земята, от времето, когато Ева изкушила Адам в градината.
— Съвсем не е така — отвърнало чудовището и продължило да се смее. — Познавам четири по-долни създания. Сега, ако обичате да ме извините, че имам важни документи, които трябва да прибера в сейфа… и някои книжа без никаква стойност, които искам да изгоря в печката.
— Означава ли това, че старото завещание продължавало да е у него, когато той се изправил пред тях? — попита Холмс. Изглежда бе повече заинтригуван, отколкото стреснат.
— Да.
— Можел е да го изгори веднага, щом е написал новото и го е подписал в присъствието на свидетели — каза замислено Холмс. — Имал е на разположение целия следобед и вечерта на предния ден. Но не го е направил, нали? Защо не? Какво бихте казали по този въпрос, Лестрейд?
— Дори и тогава мъченията, на които ги е подлагал не му се стрували достатъчни, предполагам това е била причината. Така им е предложил един шанс — едно изкушение — и е вярвал, че те всички ще се откажат.
— Може би е вярвал, че един от тях няма да се откаже — каза Холмс. — Тази идея не ти ли мина през ум? — Той се обърна към мен и се вгледа изпитателно в лицето ми с един кратък лъч на своя блеснал, някак смразяващ поглед. — Не е ли минавало през ум на някой от вас? Не ви ли се струва възможно една толкова черна фигура да предложи такова изкушение, знаейки, че някой от неговото семейство може да се поддаде и да го отърве от мъките му — от това, което казваш смятам, че най-вероятно това би бил Стефан — а след това да го заловят… и да увисне на бесилката за отцеубийство?
Гледах Холмс с тих ужас.
— Няма значение — каза Холмс. — Продължавайте, инспекторе — струва ми се, че е време да стигнем до заключената стая.
Четиримата седели парализирани, в пълна тишина, когато тръгнал бавно по дългия коридор към кабинета си. Не се чувал никакъв звук, освен глухото тропане на бастуна му, тежкото му дишане, жалкото мяукане на котка в кухнята и равномерното тракане на махалото на часовника в салона. Всички чули как изскърцали пантите на вратата, когато Хъл отворил кабинета си и влязъл в него.
— Почакай — каза Холмс рязко и се наведе напред. — Но никой не го е видял в действителност да влиза, нали?
— Страхувам се, че не е така, стари приятелю — отвърна Лестрейд. — Господин Оливър Стенли, личният слуга на лорд Хъл, чул как лорд Хъл се придвижва в антрето. Той излязъл от гардеробната на лорд Хъл, стигнал до парапета и го попитал дали е добре. Хъл погледнал нагоре — старият Стенли го видял съвсем ясно, както аз ви виждам сега — и казал, че всичко е наред. След това разтрил врата си, влязъл в кабинета и заключил вратата след себе си.
Докато баща му стигне до вратата (коридорът е доста дълъг и вероятно са му били нужни около две минути, за да мине по него без чужда помощ), Стефан се съвзел от вцепенението и се отправил към вратата на салона. Той видял как баща му и прислужника си разменили репликите Наистина лорд Хъл бил с гръб, но Стефан чул гласа на баща си и описал същия характерен жест: Хъл разтрил врата си.
— Възможно ли е Стефан Хъл и този Стенли да са разговаряли, преди да дойде полицията? — попитах аз и ми се стори, че въпросът ми е много на място.
— Разбира се, че биха могли — каза уморено Лестрейд, — Вероятно са разговаряли, но едва ли са се споразумели тайно.
— Сигурен ли сте в това? — попита Холмс, но по гласа му се усещаше, че не проявява особен интерес.
— Да, Стефан Хъл би могъл да излъже много добре, но Стенли не би успял да го направи. Ако искате приемете професионалното ми мнение, ако не искате недейте, Холмс.
— Приемам го.
Така лорд Хъл влязъл в кабинета си, прочутото заключено помещение, и всички чули изщракването на ключалката, когато той превъртял ключа — единствения ключ за това най-свято място. Този звук бил последван от един още по-необичаен — дръпването на резето.