— Съжалявам, мила. Подай ми я. Ще излея малко.
— Ако ще го правиш, по-добре напълни я отново. В къщи, предполагам, няма сухари — не, не, няма значение. Мога и без тях. Малко слаб чай с парче лимон. Нямаме лимон? Не, наистина. Не мога да пия чай без лимон. Стори ми се, че млякото беше малко вкиснато тази сутрин. Не ми се ще да слагам мляко в чая. Няма значение. Ще мина и без чай. Толкова слаба се чувствувам. Казват, че стридите са хранителни. Питам се, дали бих могла да си позволя няколко? Не, не, трудно е да се намерят толкова късно през деня. Мога да попостя до утре.
Лавиния излезе от стаята, като си мърмореше неясно, че ще отиде с велосипед до селото.
Мис Емили се усмихна вяло на гостенката и я увери, че много мрази да създава грижи на когото и да било.
Същата вечер мис Марпл заяви на Една, че за съжаление мисията й е завършила безуспешно.
Тя не на шега се разтревожи, като разбра, че слуховете за нечестността на Гледис бяха тръгнали из селото.
В пощата я подхвана мис Уедърби:
— Скъпа моя Джейн, дали са й препоръка, в която пише, че е отзивчива, сериозна и порядъчна, но за честността й не става дума. Това ми изглежда много знаменателно. Чух, че станала някаква неприятност с брошка. Мисля, че трябва да е вярно, защото човек не освобождава прислужничка в наши дни освен, ако не е нещо сериозно. Ще видят колко е трудно да намерят друга. Момичетата просто няма да ходят в Оулд хол. Много са неспокойни, когато се прибират след почивния си ден. Ще видите, че сестрите Скинър няма да намерят друга и тогава може би тази ужасна хипохондричка ще трябва да се понадигне и да свърши нещо.
Голямо бе разочарованието на цялото село, когато стана известно, че госпожици Скинър са наели чрез някаква агенция нова прислужничка, която по всички сведения била истински образец.
— В характеристиката от мястото, където е работила „три години“, пише, че я препоръчват най-горещо, но самата тя предпочитала провинцията, а и иска по-малка заплата от Гледис. Мисля, че имаме голям късмет.
— Е, наистина — съгласи се мис Марпл, на която всички тези подробности бяха съобщени от мис Лавиния в рибарския магазин. — Но изглежда твърде хубаво, за да е вярно.
В Сейнт Мери Мийд сметнаха, че образцовата прислужничка ще се откаже в последния момент и няма да дойде.
Тези предвиждания не се сбъднаха обаче и селото имаше възможност да наблюдава как безценната прислужница на име Мери Хигинз пристигна в Оулд хол с такси. Трябваше да се признае, че видът й вдъхваше доверие. Съвсем прилична жена, много спретнато облечена.
Следващия път, когато мис Марпл посети Оулд хол във връзка с набирането на кандидати за участие в базара по време на увеселението, организирано от свещеника, Мери Хигинз й отвори вратата. Със сигурност може да се каже, че тя бе прислужничка, много порядъчна на вид, на около четиридесет години, с прибрана черна коса, розови бузи, закръглена, с дискретна черна рокля и бяла престилка и шапчица — съвсем като добрите „едновремешни прислужнички“, както обясни по-късно мис Марпл, с тих и кротък глас, така различен от високия, грубоват глас на Гледис.
Мис Лавиния изглеждаше далеч по-малко изморена от обикновено и макар да съжаляваше, че няма да може да застане на щанда на благотворителната разпродажба поради голямата си заетост и грижи около сестра си, тя предложи да даде своя принос във вид на прилична сума и обеща да изработи дузина чистачки за перодръжки от плат и няколко чифта бебешки чорапки.
Мис Марпл отбеляза колко добре изглежда тя.
— Наистина чувствувам, че много дължа на Мери. Толкова съм доволна, че взех решение да се отърва от другото момиче. Мери е направо безценна. Готви чудесно, сервира прекрасно и грижливо поддържа чистота в малкото ни жилище, всеки ден обръща дюшеците. А и превъзходно се грижи за Емили.
Мис Марпл побърза да се осведоми за Емили.
— О, тя милата беше много зле напоследък. Не е виновна, разбира се, но понякога наистина създава много трудности. Иска да й се сготви нещо, а когато е готово, казва, че в момента не й се яде, поисква го след половин час, когато то вече е изстинало и трябва отново да се приготвя. Това струва труд, разбира се, но за щастие като че ли Мери не се дразни. Казва, че е свикнала да се грижи за болни и ги разбира. Това е такова удобство!
— Боже мой — възкликна мис Марпл, — колко сте щастлива.
— Да, наистина. Вярвам, че Мери е била изпратена в отговор на някоя молитва.
— Всичко това — забеляза мис Марпл — ми изглежда твърде хубаво, за да е вярно… На ваше място бих… бих била по-внимателна.
Лавиния Скинър сякаш не разбра смисъла на тази забележка.