— Уверявам ви, правя всичко, за да се чувствува Мери добре. Не зная какво бих сторила, ако напусне — каза тя.
— Не вярвам да напусне, преди да се приготви за това — заяви мис Марпл, като не отделяше острия си поглед от домакинята.
Мис Лавиния продължи:
— Когато човек няма грижи за домакинството, голям товар пада от плещите му, нали? Как се държи вашата малка Една?
— Много добре. Е, не като вашата Мери. Но зная всичко за Една, защото тя е от селото.
На излизане в антрето тя чу гласа на болната, която раздразнено викаше:
— Тови компрес е оставен да изсъхне съвсем; доктор Алертън изрично подчерта, че влагата трябва да се поддържа непрекъснато. Хайде, хайде, оставете. Искам чаша чай и варено яйце, да е варено само три минути и половина, не забравяйте, и пратете мис Лавиния при мен.
Изпълнителната Мери се появи от спалнята и съобщи на Лавиния:
— Мис Емили ви вика, госпожо. — И се упъти да отвори вратата пред мис Марпл, помогна й да си облече палтото и подаде чадъра по най-безупречен начин.
Мис Марпл взе чадъра, изпусна го, опита се да го вдигне и изпусна чантата си, която се изсипа. Мери услужливо събра дреболиите: носна кърпичка, бележник, старомодно кожено портмоне, два шилинга, три пенса и една ментова пръчка на черти.
Мис Марпл я пое с известно стеснение.
— О, боже, това трябва да е на момченцето на мисиз Клемънт. То я смучеше, сега си спомням, и взе чантата ми да си играе с нея. Трябва да я е мушнало вътре. Ужасно лепне, нали?
— Да я взема ли, госпожо?
— О, моля ви. Много ви благодаря.
Мери се наведе да вдигне и последното паднало нещо — малко огледало. Поемайки го, мис Марпл развълнувано възкликна:
— Какво щастие, че не се счупи.
После си отиде. Мери застана любезно на вратата с ментовата пръчка в ръка и със съвършено безизразно лице.
Цели десет дена Сейнт Мери Мийд търпеливо слушаше за „безценното съкровище“ на мис Лавиния и мис Емили.
На единайсетия ден селото се събуди крайно възбудено.
Мери, образецът, бе изчезнала. Не беше спала в леглото си, а входната врата бе намерена отворена. Беше се измъкнала тихичко през нощта.
Но не беше изчезнала само Мери! Две брошки и пет пръстена на мис Лавиния, три пръстена, медальон, гривна и четири брошки, принадлежащи на мис Емили, също бяха изчезнали!
Това бе началото на серия от беди.
На младата мисиз Девъроу й липсваха диамантите, които държеше в незаключено чекмедже, а също и няколко скъпи кожи, които бе получила като сватбен подарък. На съдията и жена му също бяха откраднати бижута и известна сума пари. Най-много бе пострадала мисиз Кармайкъл. Бяха й изчезнали не само няколко много скъпи бижута, но и много голяма сума пари, която тя държала в къщи. Предната вечер Дженит била свободна и както обикновено господарката й се разхождала по здрач из градината, като събирала птиците и им хвърляла трохи. Стана ясно, че Мери, безукорната прислужничка, имала ключове за всички апартаменти.
Трябва да се признае, че жителите на Сейнт Мери Мийд доста злорадстваха. Мис Лавиния се бе хвалила толкова много с нейната превъзходна Мери.
— И през цялото време, мила, една най-обикновена крадла!
Последва и друго интересно разкритие. Мери не само бе изчезнала в неизвестна посока, но агенцията, която е бе изпратила и бе гарантирала за нейните качества, с тревога откри, че тази Мери Хигинз, която се бе свързала с тях и чиито препоръки те бяха приели на доверие, фактически не е съществувала. Това бе името на действително съществуваща прислужничка, работеща при действително съществуваща сестра на свещеник, но истинската Мери Хигинз си живееше мирно и тихо в Корнуъл.
— Хитро измислено — бе принуден да признае инспектор Слек. — Ако питате мен, тази жена не работи сама. Много сходен с този случай имаше преди година в Нортъмбърленд. Задигнатото не бе намерено. Ние обаче ще се справим по-добре, отколкото в Мъч Бенъм.
На инспектор Слек не му липсваше самоувереност.
Независимо от това седмици минаваха и Мери Хигинз победоносно се разхождаше на свобода. Инспектор Слек2 напразно удвояваше усилията си, нещо, което опровергаваше името му.
Мис Лавиния не спираше да плаче. Мис Емили бе така разстроена и разтревожена за състоянието си, че наистина изпрати за доктор Хейдок.
Цялото село гореше от нетърпение да научи какво мисли той за нейните оплаквания, но естествено не можеше да го попита. Задоволителни сведения по този въпрос обаче се получиха от мистър Мийк, покощник-аптекаря, който ходеше на срещи с Клара, прислужничката на мисиз Прайс-Ридли. Стана известно, че доктор Хейдок е предписал микстура от валериан и асфитида3, която по мнението на мистър Мийк била лек, който се дава на кръшкачите в армията.